Калина Малина - Златно сърце

Димчо живее в дома на баба си и дядо си (които всъщност не са му истински роднини). Там той живее безгрижно, без да си дава сметка колко любов получава. Не харесва баба си, защото е твърде строга с него, докато дядо му обича да разказва истории, докато един ден скритите накити и съкровища изчезват и на тяхно място остават бели камъчета. Димчо има и приятел – момченцето на тяхната съседка и вдовица, Злата, - Минко. Леля Злата винаги е добра и с двамата, но Димчто чувства, че му липсва майчинска обич. Друг познайник от детството му е старата Пембиша – циганка с малко, недохранено внуче на име Шимши.

Веднъж на сбора двама цигани опитват да отвлекат Минко и Димчо, но старата Пембиша им пречи (по-късно се оказва, че това са били синовете ѝ и че тя всъщност се е престорила на спасителка на децата). След инцидента Минко заболява, а в къщата на Димчо идва Шимши. Той често започва да се навърта, примамвайки Димчо и казвайки му, че той не е дете на родителите си и че го заведе при истинската му майка. Така той бива отвлечен и заведен далеч при „новото му семейство“.

От тук насетне Димчо се сблъсква с трудностите на чергарския живот и започва да мечате за дните на вита топла баница и прясно мляко, за милувката на баба и приказките на дядо си. Всичко това е заменено с плетене на кошници, робуване, слугуване и крясъците и боя на дядо Юмер, а по-късно и на мнимия му баща – Али. Единствена утеха Димчо намира в Айше, жената на Али, която е много красива, но няма свои деца. Тя носи на врата си част от оставеното му наследство от истинската му майка – златно сърце на синджир. Той се надява един ден да го отвори и да види образа на родната си майка.

Откакто заживява с циганите, на Димчо и на тях им се налага да пътуват често от град на град и все по настояване на Али, който не може да се застои. При едно такова местене тяхното конче, тормозено от Юмер и Али, умира и те чувстват силно загубата му, особено след като майка Айше заболява от странна болест. След това Димчо става ратай у бай Мильови. Никой още не знае, че името му не е Хасан и го смятат за циганче. Скоро обаче напускат, за да идат в Плевен, където Димчо се запознава с дядо Кольо. Той става неговият пръв учител, а също така и първият човек, с когото споделя историята си. Димчо заживява с него за известно време, ала когато идва времето на Съединението, дядо Кольо решава да замине с войниците и оставя Димчо и два сребърни лева. В това време Айше умира, Али се пропива и в стария му дом остава само слепия дядо Юмер, който е абсолютно безпомощен и е принуден да проси, за да не умре от глад. Така Димчо тръгва да търси семейството си с Гурко, старото куче на дядо Кольо, и двамата се връщат по обратния път към дома му, надявайки се да открият загубените следи. Последният дар, който дядо Кольо дава на Димчо, е златното сърце, принадлежало на родната му майка.

Димчо по пътя стига до едно село, ала като влиза в кръчмата да пита за пътя, залавят го и го набиват, след като намират двата сребърни лева – смятат го за крадец. Спасява го младият учител Цвятко, който се грижи за него известно време и който праща писма тук и там да получи сведения за родителите на Димчо, а после и за неговите баба и дядо. Дори Димчо сам праща писма, цели три, но отговор от тях така и не получава.

Димчо все пак се връща в Калофер (след пет години скитане), родния му град, разпитва за баба си и дядо си и научава, че дядото е умрял. На поратата на къщата му го среща един човек, който му казва, че ще го заведе при баба му (която е починала още в годината на изчезването му) и Димчо наивно тръгва след него. Този човек се оказва вуийчо му, който го мрази безкрайно, защото знае, че не е роден син и че той ще наследи имотите на старите, затова го кара вкъщи и го заключва в една турска баня. С помощта на златното сърце, Димчо копае тунел, измъква се навън, започва да вика Гурко, а кучето му помага като не спира да лае и води хора при себе си.

Така спасяват Димчо, но вуйчо му изчезва. Намират в дома му много откраднати вещи и ги връщат на Димчо. Той заживява при леля Злата. Скоро идва учителя Цвятко, който води със себе си непознат мъж. Той се оказва неговия баща. Разква му как майка му го е оставила в кошница, когато са я гонели турците, как е скрила в пелените му всичките си ценности, а после е отишла да разсее турците. Дядо Димо, който го е отгледал, се е връщал от Цариград, след като е научил, че дъщеря му и детето ѝ са починали. Той намира детето в кошницата и решава да го представи за свой внук. Вуйчото обаче винаги е подозирал това и се е наговорил с баба Пембиша да го отвлекат и да искат откуп от истинския му баща. Баба Пембиша оставя Димчо на малкия си син – Али, открива къде е баща му и му казва, че Шимши е неговото изгубено дете. Той ѝ дава пари, но не вярва на историята, а баба Пембиша прибира всичко спечелено, без да го подели със сина си Али и без да му каже, доволна, че е намерила дом за внука си. В това време родният баща на Димчо разпитва Шимши и така узнава къде е истинското му дете. Започва да ходи от град на град и от село на село по следите на Димчо. Научава за патилата му, среща дори стария Юмер и попада на едно от писмата на Цвятко. Така двамата се намират и отиват при Димчо в Калофер.

Малко след като Димчо открива родния си баща, той се жени за леля Злата и Минко става негово истинско братче. Димчо пък се жени за синеоката внучка на Мильови, която е видял още от времето, когато е бил ратай. Като възрастен той разказва историята за приключенията си на своите деца. Един ден в дома му идва просяк – това е неговият вуйчо. Всичките си приключения той си спомня от оставените му подаръци – кожухчето от дядо Димо, камшичето на Шимши, кожената топка с феса, книжката от дядо Кольо – всички тях държи в една стаичка на горния кат и спомените за добрите хора, които са му подали ръка в труден момент.