Ангел Каралийчев

Той дойде като съвсем ново явление в нашата литература. Самобитен талант, самоуверен и жизнерадостен творец, със свой поглед за действителността и с оригинални средства и похвати за нейното изображение, Ангел Каралийчев внася свежест и обнова в чувства и образи. Неговото име е свързано с имената на Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев. Тримата заедно влязоха в историята на българската литература като първи представители на септемврийската литература. Първата антифашистка литература у нас. Каралийчев е роден 21 август 1902 г. в голямото село Стражица, Търновско.

Първоначално и прогимназиално образование получава в родното си село. Още тогава едно негово класно упражнение било четено като най-хубаво пред целия клас. Още като малък той слушал много приказки, които му разказвали баба му, майка му и баща му. Майката на Каралийчев – проста селянка, къщовница – знаела много народни песни и хубаво, с чувство и дълбоко вживяване. Гимназията следва в Търново. В стария престолен град той живее съвсем оскъдно. В края на 1923 г. започва да излиза сп. „Нов път”. Още в първата книжка – както споменах – той участва в стихотворения.

Много от разказите му, наситени с лиризъм, са в същност стихотворения в проза. По лиризма и образния стил той прилича на съветския белетрист Всеволод Иванов в ранния му период. Каралийчев създаде една нова поезия на селото, която стана поради своята вътрешна обемност израз на душевността на целия народ. Каралийчев се оформи като поет на българската земя.

Сборникът разкази „Ръж” (1924) представя най-хубавите му черти облика на младия автор, някои от които остават трайни за неговата творческа личност изобщо. Поет, който мисли белетристични форми, разказвач, чийто основен стимул е чувството, а главна творческа сила – едно лесно запалващо се въображение, и чиято реч е развълнувана от лиризъм, Ангел Каралийчев се изявява като рязко обособена художническа индивидуалност.

В онова време, когато не можеше да се възславя революционното дело на септемврийските борци и да се протестира против терора на фашистите, изкуството на Ангел Каралийчев намери средства и похвати да изрази и скръбта за жертвите, и възторга от героите на въстанието, и негодуванието на народа, и вярата в светлото бъдеще. За фашистките изстъпления се намеква на много места в разказите му. Лицата, които рисува Каралийчев, са самоуверени и горди, съзнаващи своята сила и правота, мечтатели и борци.

За художественото въплъщение на своите видения авторът черпи материал както от действителността, така, и то много често, и от фолклора. Той е бил винаги усърден читател на сборниците с народни умотворения, изучавал ги е внимателно и е загребвал с пълни шепи от тяхното богатство. Всеки ред у Каралийчев е образ.

Ангел Каралийчев притежава някаква магическа сила – да оживи всичко, до което се докосне, да събуди мъртвата материя, да я одухотвори и раздвижи. През 1924-1925 г. Ангел Каралийчев е близък сътрудник на сп. „Звънар” – списание антифашистко, единофронтовско. След събитията през 1925 г. Ангел Каралийчев „се стъписа” – както сам се изразява, - т.е. отстъпи от дотогавашните си идейни позиции, скъса връзките си с комунистическото движение и стана сътрудник на сп. „Златорог”. През 30-те и началото на 40-те години се увлече в пътешествията – ходи в Румъния, в Барселона, Париж (дето прекара 6 месеца) и другаде. Тия „бележки” представят значителен и особено поетичен дял от неговото творчество. Около 15 години той редактира литературните страници на сп. „Кооперативна просвета”.

След 1925 г. – към края на 20-те години и особено през 30-те и началото на 40-те – Каралийчев се поотпусна като творец. Перото му падна под идейно-поетическото равнище, на което се беше издигнал. Школата на комунизма. От нея му остана любовта към народа, тревогата за съдбата на бедните хора, хуманизмът. Най-хубавите му произведения имат народностен характер. Модерни сюжети той не търси, абстрактни теми не го интересуват. Неговата митологична фантазия свързва днешно с минало, станало с измислица, преживяно с предчувствано – и така създава нов свят, който ни се налага.

От ранните Каралийчеви разкази из съвременни живот истинска белетристична стойност и поетична сила притежават „Орли” – свежа, ароматна картина на селска еротика – и „Сеитба” – социално реалистично произведение, в което внушително е изразена мъката на бедното селско момче, което жадува да се учи, а няма средства. В „Каменното момиче” са намерили израз мъката на самотния човек и оная чиста любов към хората, оная човечност и чистота, които са особено присъщи на Каралийчевото творчество.

В много от своите творби Каралийчев разказва с патриотично преклонение за големи събития и личности в историческата ни далечност. Той живее с някакво мистично преклонение към древността. Като мисли за миналото, Каралийчев изпитва чувство на мъка, че са ни останали от него много малко паметници. И той написва няколко разказа с исторически сюжет, в които в никой случай не бива да търсим точни исторически факти – макар че някъде се сочат дати, - а само чувството на автора за подвига и  мъката на онова време. В творчеството на Каралийчев преминават едно в друго реалното и приказното, реализъм и романтизъм. От противоречията на тогавашната тежка действителност той бяга в миналото, дето му се струва, че ще намери онова, което не вижда или не иска да приеме в своята съвременност.

Най-голяма популярност и слава му създадоха неговите произведения за деца. По природа, по творчески похвати той има всички качества на роден български писател. Собствено у него мъчно можем да отделим автора на разкази за възрастни от автора на приказки за деца – толкова тия два вида творчество са свързани. За автора народното творчество е една особена действителност, от която той взема мотиви и образи, тъй като всеки художник на словото черпи материал от околния живот. И както никой художник на словото не фотографира, не копира точно действителността, така и Каралийчев не повтаря народната приказка. Не би могъл и да стори това: творческият импулс у него е тъй силен, че налага своя печат на всичко, до което се докосне.

Но в приказния свят на Каралийчев е намерила израз не само личността на автора. Тук са добили въплъщение и черти от характера на нашия селски народ. Романтизирани и подчертани индивидуално, но по начало верни. Преди всичко – дълбоко съзнание, че трудът е добродетел и дълг на всекиго. Книгите, които съдържат произведенията му за деца, по брой надминават цифрата 40: „Мечо” (1925), „Жълтици” (1926), „Чудната свирка” (1927), „Крилатият юнак” (1927), „Богородична сълза” (1928), „Приказен свят” (3 тома), „Мравешка история” (1931), „Божият ратай” (1936), „Бялото гълъбче” (1951) и много, много още – на всяка година се пада по една, а понякога по две. Той е най-плодовитият детски писател у нас.

В своето романтично отношение към живота, в своето увлечение от миналото Каралийчев понякога отива до крайност: пренася върху настоящето черти тъй типични за далечното минало, идилизира съвременността до такава степен, че я прави неприемлива. Той работи като директор в издателство „Народна младеж”, във в. „Литературен фронт” и дълги години след това в издателство „Български писател”. Той насочи веднага своето опитно перо към тематиката на революционните борби и на социалистическото строителство. Той е автор на един от първите очерци за трудовия устрем на народа след социалистическата революция у нас и написа с възторг хубава книга за Георги Димитров: „Наковалня или чук” (1952).

Каралийчев ни остави художествено творчество, с което внесе в българската литература значителни естетически ценности. Едно безсмъртно творчество: в него бие неспокойният ритъм на едно голямо сърце, което обича света и хората.