Николай Райнов

Литературно-критически очерк

Нина Андонова

 

 

Името на автора на „Богомилски легенди скоро става известно – става ясно, че зад псевдонима Аноним се крие студентът по декоративно изкуство в Държавното художествено индустриално училище Николай Райнов, който пише, рисува, увлича се по философията на античността и източните народи – който дори е следвал известно време философия в Софийския университет; става ясно, че той е завършил Духовна семинария, откъдето така добре познава библейските легенди, цялата библейска притчово-словесна образност, оказала се макар и външно влияние върху първата му книга.

Към всяка от осемнадесетте легенди от книгата за мото Николай Райнов поставя мисъл на източен философ, древен мислител или летописец.

Независимо от ограничеността на броя си, излезлите през 1912 г. отзиви за „Богомилски легенди” дават тон на критическите материали за Райнов, който през следващите години става определящ в оценките за произведенията на този писател.

И Божан Ангелов обаче не прави задълбочен анализ на произведението. Изводите му имат описателно-информативен характер – той изтъква достойнствата на легендите, без да задълбае нито проблемите на самото произведението, нито в метода на самия автор.

Макар че през тези години „Богомилски легенди” не са оценени по достойнство, произведението продължава да вълнува читателите и специалистите.

Скоро изтичат 15 години от появата на първата Райнова книга „Богомилски легенди” (1912). Кирил Христов грубо обвинява Райнов в плагиатство и за доказателство цитира в оригинал отделни пасажи на Бальмонт – „Зовът на древността”. При това обвиненията в плагиатство през онези години са твърде модерни.

Не само войните са причина за сравнително по-късното оценяване на „Богомилски легенди” и отделянето ѝ сред останалата литературна продукция. Тогавашната литературна критика е затруднена от жанра на произведението, от неговата необичайност като форма и съдържание. „Богомилски легенди” не могат да се приобщят към произведенията на реализма. Книгата е твърде далече от индивидуализма на Пенчо Славейков въпреки отделни сходни моменти. Някои критици по-късно я отнасят към литературата на писателите символисти. Николай Райнов обаче никога не се е смятал за символист.

За разлика от символистите обаче Николай Райнов е много по-земен в своята образност, в своите идеи. Подобно на символистите той създава свят, който не съществува и който под перото му добива плът и кръв. Този свят обаче е съвсем реален, изпълнен с реално съдържание – със стремеж към духовност, с жажда за творчество, с порив за неподчинение на висши сили и закони, с една борбеност, издаваща силен романтичен дух.

В началото на творческия си път Николай Райнов е романтик, но по своему с романтизма на младостта, , с огромната енциклопедична настройка на интелекта си и бунтовния заряд на преминалото през суровата школа на семинарското образование въображение. Романтик е Николай Райнов и в създаденото си малко по-късно литературно творчество.

Първото десетилетие на нашия век – до войните, българската интелигенция изживява идилията на своето юношество, което скоро жестоко прекъсва под ударите на националните катастрофи, за да настъпи часът на жестоката равносметка. Но през 1912 г., когато излизат легендите, събитията още назряват. Идилията продължава.

След първото десетилетие на века за България започва дълъг период на войни, кризи, въстания. През 1912 г. избухва Балканската война, през 1913 г. – Междусъюзническата, която трае само един месец, но изправя страната пред пълна катастрофа. През август 1914 г. с убийството на австро-унгарския престолонаследник започва Първата европейска война – през октомври 1915 г. България се включва в нея.

Николай Райнов, а и останалите млади писатели, които в този период са особено активни – Л. Стоянов, Н. Лилиев, Хр. Ясенов, Д. Дебелянов, малко преди тях Димитър Подвързачов, малко по-късно Гео Милев, минават през всички кръгове на този аз. И цялата кървавата, жестока, мрачна епоха се отразява в творбите им – пряко или с подтекст.

Ужасен от действителността около себе си, кръгът около списанието реагира с вопъл за духовно усъвършенстване, за нравствено издигане на човечеството, което ще направи немислими войните, невъзможни масовите избивания.

Николай Райнов се включва в този кръг. Той се различава от останалите в него – стеснителен, уединен, затворен.

Николай Райнов искрено е ценял поезията на Димчо Дебелянов – така различна по темперамент, изразни средства, по същността си от неговата; усещал е звънкостта на стиха му, дълбокия лиризъм на поетичната му образност.

Не по-малко искрени и топли през тези години са взаимоотношенията на Николай Райнов с Лилиев, към когото е изпитвал силна привързаност, когото е смятал за „най-големия от нашите млади лирици”. На него той изпраща за мнение своите поеми.

Изнурителния труд не спасява Райнов от лошите настроения. Макар и тогава, по свидетелство на брат му Стоян Райнов, е заобиколен от много приятели, които непрекъснато го навестяват в малката стая на „Софроний” 9, той все по-често е спохождан от нерадостни мисли. Вероятно и за да се отърве от тях, а и воден от огромния си интерес към Изтока, Николай Райнов решава да замине на пътешествие из Египет и Сирия.

Започнала е Първата световна война. Николай Райнов изпада във все по-тежка депресия. Под ударите на наближаващата военна стихия пред очите му един по един се срутват кумирите на цялото му съществование. В очакване на най-лошото той се затваря в себе си, ограничава контактитее си – единствено с най-близките си приятели продължава да бъде искрен, да споделя.

Литературната слава около Николай Райнов не може да не е правила силно впечатление на неговото и без това разгорещено въображение. При това Гео Милев още не се с сблъскал непосредствено с войната – макар и долавящ заедно с другите нейното приближаване, за него тя е нещо чуждо. Докато Николай Райнов като санитар в Червен кръст през Балканската война е видял цялата ѝ безсмисленост и жестокост. И вероятно Гео Милев с неговата възторженост и ентусиазъм, с неговата непретърпяла разочарование любов към изкуството така близко му допада – като отглас на собственото му потънало в миналото Аз.

Наистина Райнов мъжествено се съпротивлява срещу пристъпите на меланхолия и отчаяние – намира у себе си сили да вдъхне кураж на обезверените приятели – да ги върне към мисълта за творчеството, да има начертае светла картина на бъдещето, макар че прекрасно е разбрал илюзорността на усилията си, когато не се знае какво носи утрешния ден – живот или смърт.

Като военен кореспондент на Южния фронт Николай Райнов е свидетел на многобройни прояви на героизъм и безстрашие. В тежки сражения, при отстъпления и атака той се е сблъсквал с онези добродетели, които вековете предават от баща на син, от дядо на внук, които изграждат облика на един народ. И във вътрешната устойчивост, себеотрицанието, невероятната виталност и оптимизъм писателят е съзрял бъдещето.

Изобщо българският писател през войната беше изчезнал. Той почиваше с вързани ръце и запечатан мозък. Той нямаше сили и авторитет да се освободи.

Както всеки военен кореспондент Николай Райнов сътрудничи и в списание „Отечество”. Публикациите му имат предимно литературен характер. На фронта той, както и навсякъде другаде, работи непрекъснато. И написаното се появява по страниците на списанието – части от бъдещи книги, стихотворения, поеми.

Николай Райнов създава произведения на изкуството, пропити с романтизъм, благородство, чистота. С тях той въстава срещу войната, срещу безперспективността, срещу отчаянието, съпротивява изменението на света. И работи – денонощно, всеотдайно, инзурително. Незадоволен от действителността, с остър нравствен конфликт с нея, Николай Райнов като всеки романтик се надява с личния си пример и огромния си труд да я преобрази.

„Не винаги човешкият живот, още повече животът на един творец е победа – често той е поражение. Но поражение значимо като победа, защото показва онова, което човешкият ум не може да съзре и оцени. Защото победата вижда бъдещето, а поражението връща назад към миналото, към търсене на погрешната стъпка и показва онези фатални за всеки творец завои, които неминуем я пораждат. В случая говори за невъзможността на отделната личност сама да се изправи срещу една действителност, макар и въоръжена с ерудицция и талант, макар и осенена от благородната мисия да измени света.

В края на Първата световна война Николай Райнов има вечен усет за обшествените сътресения и им отреагира с единствения възможен за себе си начин – чрез труд, с една изключителна по количеството си литературна продукция: „Виления из древна България”, „Книга за царете”, „Слънчеви приказки”, „Очите на Арабия”, „Градът”, „Между пустинята и живота”. С тях започва най-светлият период в живота и творческото развитие на писателя – времето на неговата слава.

От 1919 година за Николай Райнов започва много да пише. Броят на книгите му през последните две години, непрекъснато появяващите се из списания и вестници нови стихотворения, разкази, критически и теоретически статии за литературата и живописта затрудняват писатели и критици. Райнов сякаш се стреми да си смае с изобилието на произведения, да ги удави в образи, цветове и багри, да не им позволи да си отдъхнат под напора на неговата плавна, песенно построена реч. И това му спечелва завистта на някои, неразбирането на други, възхищението на трети. Едни се съмняват в художествеността на многобройните му творби, други виждат в количеството им признак за скорошно изчерпване на автора, трети в това изобилие съзират талант с голямо бъдеще.

Независимо от почти едновременното си излизане книгите на Николай Райнов са различни по тематика, стил, настроения и носейки в себе си част от живота на своя създател, отразяват различни моменти от пътя му.

Сюжетите му са от живота, третират различни човешки взаимоотношения, реални страсти, подсилени от стремежа за поетичното обобщение – във всяко събитие да се открие вечна истина за живота.

В „Слънчеви приказки” героите са носители на еднопосочни добродетели или недостатъци, овладени са от единни страсти и в сблъсъка им изкристализира авторовият замисъл за единството на битието, в което тържествуват изкуството, красотата и любовта.

„Слънчеви приказки” създават усещане за романтика и поезия, за светлина и слънце, изпълнени са с разноцветни нюанси, блестящи образи, внушават илюзията за пълнокръвието на живота. Очевидно те са създадени с едно избухване на Николай Райновия оптимизъм – в тях се усеща и вярата му в изкуството и красотата, в доброто; убедеността му, че животът и бъдещето ще се подчинят на техните закони.

„Очите на Арабия” продължават ведрата, слънчева линия в белетристичното творчество на Райнов, но в нея се долавят все по-често усилващи се песимистични нотки, които на места подчиняват цялото повествование.

Първата сънна балада, носеща заглавието на книгата „Очите на Арабия” е поетично видение на човешката младост, преминала през загадките на пустинята. Започва като изповед – в съкровен и искрен тон, който увлича подир себе си, обещава разкриването на нещо голямо и съдбовно.

Любовта, страданието, смъртта пораждат централните събития в сюжета на Николай Райнов. От тях изкристализира идеята му за несъвместимостта в една действителност на хора от различни светове. Влезли във възможно най-близки отношения, въпреки искреността на своите желания те остават чужди един на друг, причиняват гибелта си.

В баладите от „Очите на Арабия” писателят едно след друго лишава от съдържание всички човешки изживявания, за да изправи човек пред прага на вечността, изпразнен от всякакво минало. Абсолютизирано е безсмислието на живота. В импресивния дух на поетично видение прозвучава отвлечено-философско, като от старинна балада от незапомнени времена, предупреждение, зов към по-мъдро осмисляне на човешките дни, което ще превърне края в тържество на едно човешко усилие, в победа на мисълта.

„Слънчеви приказки” и „Очите на Арабия” са създадени вероятно след 1914 г., след като Николай Райнов се завръща от пътуването си из Изтока, откъдето е почерпил теми, образи, впечатления, намерили място и в двете книги.

Очевидно „Слънчеви приказки”, „Очите на Арабия” са писани по време на войните – като реакция на действителността, в която авторът е принуден да живее, в която участва. Техните герои са хора от пустинята, чужди на цивилизацията, далечни от нейния фалш и поквара. Чрез тях Райнов се стреми да изгради друг свят, противоположен на заобикалящия го, изпълнен със страсти и добродетели, естествени за човешката природа, освободени от варварството на цивилизацията.

„Слънчеви приказки” и „Очите на Арабия” се приемат добре от читателите и критиката на времето, макар че ако не бяха излезли едновременно с останалите четири произведения, биха се откроили по-ярко, биха направили по-силно впечатление. Повечето от авторитетните тогава критици оценяват достойнствата им, въпреки че не ги смятат за големи произведения.

Градът е сякаш признание за примирение със злото, отстъпление пред него, отказ от съпротива. Поемата е пълно отрицание на хубавото, ведро усещане е „Слънчеви приказки” – тя е израз на обхваналото писателя неверие в силите на справедливостта и хуманизма.

Поемата „Градът” е интересна и като свидетелство за отношението на Николай Райнов към художествено-образната система на символизма, за влиянието на тази школа върху творческото му развитие.

Твърде много шум предизвиква излезлият през същите тези години роман за Николай Райнов „Между пустинята и живота”. Върху неговото първо и единствено издание за година на издаването е посочена 1918-а, но някои автори сочат следващата. С течение на времето замисълът на книгата е претърпял редица художествени трансформации, но писателят непрекъснато е живеел с мисълта за нейното осъществяване. Конкретната си работа вероятно е започнал в началото на 1916 г.

Независимо от трудностите в работата „Между пустинята и живота” Николай Райнов завършва романа, който веднага след излизането си привлича вниманието на читатели и критика. Започват разгорещени спорове – едни го превъзнасят, други го отричат.

Скандализирано от смелата трактовка на образите в „Между пустинята и живота”, особено от художественото развенчаване на мита за непорочното зачатие, духовенството отлъчва писателя от църквата и жестоко го преследва, осуетявайки двадесет години по-късно петнадесетгодишния юбилей. До голяма степен от страх пред църквата за този роман рядко се е писало.

А за „Между пустинята и живота” има какво да се каже. Мнозина и досега се смущават от тематиката на произведението. Но не е тайна, че библейски сюжети изкуството третира от незапомнени времена. Световната литература, живопис, скулптура са изпълнени с произведение по библейски мотиви, редица от които и днес са ненадминати по силата на художественото си внушение и хуманизъм.

Разбира се, мотивите, насочили Николай Райнов към тази тема, са по-различни. Основният от тях е отношението му към религията и нейните догми. Той смята, че е дошло време за философското преосмисляне на религиозните символи. И се бори за това. Борба е много сложна, но и предварително обречена на неуспех. Николай Райнов изглежда не е дооценявал, че за възможностите на отделния човек е непосилна оная работа, която вековете преди него не са могли да извършат.

Христос е „Между пустинята и живота” е жив човек – лишен от мистиката на християнските вярвания, обладан от порива да облагороди света. Като концепция той е смесица от бунтарството на богомилите, езичеството на древните народи и лъжехуманизма на християнството, от които въображението на писателя изгражда образ на човек, прозрял в края на живота си, че всяка саможертва в имено на човечеството е ненужна и немя кой да я разбере.

Като цяло образът на главния герой в „Между пустинята и живота” не е сполучлив – премного съвършен се е постарал писателят да го изобрази, което го е направило схематичен. Но там, където Николай Райнов е вложил своето разбиране за духовната мисия на човека, образът се одухотворява, звучи действено и живо.

Той е върхът на неговото творчество. Напротив, това е едно от художествено понезавършените му произведения. Но популярността се подчинява на свои закономерности, които често не се съобразяват с реални достойнства на едно или друго произведение.

Повече от героите във „Видения за древна България” са воинствени царе, тръганли с копие и щит да защитават своите земи от чужди нашествия – Аспарух, Симеон, Крум, Самуил – все увенчани със сиянието на военната слава фигури. Николай Райнов рисува техни победоносни сражения, изобразява военните им триумфи.

Рисувайки далечното минало на България, Николай Райнов не винаги спазва историческата достоверност. Целта на художественото му изображение не е възкресяването на една действителност, а като се използва нейната историческа канава да се пресъздаде настоящото време, да бъде изграден образът на настоящия човек, обхванат от неспокойствието на наближаващата революционна стихия, разяждан от противоречията на времето.

Най-характерното за „Видения из древна България” е обобщаващото виждане на писателя, яркостта на философската основа: Николай Райнов осветлява проблемите, изчиства ги от незначителните нюанси на временното и случайното, представя ги в тяхната общочовешка яркост и същина.

В „Царица Ирена” Николай Райнов се обръща към проблема за масите и личността. Той разглежда личността като продукт на потенциалните възможности на народа и свързва развитието ѝ с народните тежения. Вярва, че ако личността ги долови и стане техен изразител, тя ще се превърне в активна сила. В противен случай ще загине под ударите на историческата действителност.

Двете повести в книгата – „Цар Петър” и „Петър Осоговец” са построени като теза и антитеза върху проблема Народ и Водач. В първата е развенчан митът за богоизбраността на царете. В образа на цар Петър Николай Райнов разнищва психологията на безпомощния човек и неспособен държавник, показвайки неговата духовна деградация. Изправя го пред най-страшния конфликт: между народното страдание и собственото безсилие, конфликт, от който героят няма сили да излезе.

В повестта „Петър Осоговец” Николай Райнов се опитва да изгради образа на истинския народен водител, застанал начело на народните борби. За съжаление Николай Райнов се е ограничил в социалната характеристика на героя си, свел действията му до напътствия и притчи.

Като творец Николай Райнов се интересува от всичко – и тъмното и светлото, и грозното и възвишеното го привличат с еднаква сила. Възприема ги като част от света и се стреми да ги въплъти в образ и слово и така художествено да пресътвори магията на битието. Всяко негово произведение е особено отражение на действителността – в един акцент: или върху светлите сили на човека („Слънчеви приказки”, „Очите на Арабия”) или върху раздиращите го противоречия („Градът”, „Князът”), или км романтичните пориви на духа („Видения за древна България”).

Изградени в тържествения ритъм на древногръцките поеми, с напрегнатия психологизъм на модерния през 19 век експресионизъм и стремеж към оварваряване на поетичното слово, някои от поемите звучат по геомислевски.

Стихотворните поеми на Николай Райнов имат „нещастна” съдба. В отделни книги – „Вечни поеми” и „Кораб на безсмъртието” писателят успява да ги издаде едва през 1928 г., когато като творец вече е съвсем друг – с именен стил и нов поглед за действителността.

В нашата литература до Николай Райнов, а може би и след него, няма писател с такова своеобразно усещане за словото. Използва богатството на родната реч експресивни форми на старобългарския език, оригинални диалектизми – извори, които правят речта му гъвкава и жива, образна и блестяща, запазила дъха на родната земя.

Писателят умее да използва народната реч така, че да създаде атмосфера, да открои известен битов детайл да акцентува върху вътрешното състояние на героите.

Николай Райнов проявява творческа фантазия и размах, които водят до изграждането на музикално звучащи и образни понятия.

Настъпват следвоенните години, изпълнени с острите нужди на всекидневието. В страната върлуват болести. Испанският грип, петнистият тиф, туберколозата отнемат живота на хиляди хора. От пазара отдавна са изчезнали стоките от първа необходимост. Инфлацията и поскъпването растат. В редица градове избухват гладни бунтове. Политическият живот е сложен – буржоазните партии: либерали, народняци, демократи, радикали си разменят остри обвинения за състоянието на страната. През 1920 година Земеделският съюз заема ръководно място и става управляваща партия. С всеки изминат ден расте влиянието на тесните социалисти, засилено от неотразимото въздействие, което разпръсва по света. Октомврийската революция и борбата на руския пролетариат. Ежедневни са събранията, митингите и манифестациите на трудещите се, предвождани от партията на тесни социалисти, която сочи виновниците за националната катастрофа.

Литературата след войната е твърде нееднородна. От една страна, са представителите на реализма. Сериозно място в литературния живот заемат и представители на символизма.

В следвоенните години символизмът няма това въздействие, което е характерно за него в началото на века. Националните катастрофи, социалната разруха, народните брожения и социално-революционните борби изпразват от съдържание неговите болни нарциси и бледи образи, насочват патоса на поезията в друга – социално по-изявена плоскост. Руши си поетиката на символизма, руши се неговата естетика и редица от представителите му тръгват по други пътища, които ги отвеждат към социалната революция или ги сродяват с реализма.

През тези години Николай Райнов, неговите приятели – поети, белетристи, критици, макар и автори на стихове, статии и книги – са хора сиромаси – богати на идеи, хрумвания и планове, но често гладни. Имената им постоянно е появяват по страниците на вестници и списания, литературни сборници, но често литературните им материали са получавали като единствено възнаграждение високата оценка на приятелите. Това за тях е без значение. Като реакция на отминалата война и в отговор на развихрилите се върху народното нещастие политически борби между буржоазните партии в тях избухва амбицията да обновят действителността около себе си, да внесат нова струя в смазаната от военната катастрофа атмосфера на България.

Николай Райнов, Гео Милев, а и цялото им поколение живеят на границата на две епохи сред най-разнообразните школи и течения в изкуството, сред войни и революции.

През този период връзките между Николай Райнов и Гео Милев са особено близки. Наистина Райнов е твърде различне от импулсивния, необуздан Гео – мълчалив, сдържан в емоциите, пестелив в реакциите: онова, което липсва в характера на Гео Милев, при Николай Райнов е сякаш в излишък и, обратно. Но те имат и доста сходни черти: владеят по няколко езика, рисуват и обичат живописта, притежават невероятна работоспособност и големи амбиции – искат да се наложат не само в рамките на нашата национална литература, но и върху европейската литературна сцена.

Нападките срещу Николай Райнов и Гео Милев са невъздържани. По природа Николай Райнов не е борбена личност – вглъбен в себе си, вълнуван от големите проблеми на мисията, с която се е нагърбил, той предпочита да отговаря на обвиненията с нови произведения. При това той е от онези натури, които поглъщат в себе си външните дерзания и без да дават видим израз, дълбоко ги преживяват. В този смисъл Николай Райнов е по-уязвим, по-крехък от приятеля си. За Гео Милев е въпрос на дълг да воюва за принципите, които смята за единствено верни. Мъжествено, умно, темпераментно той отговаря на нападките, насочени било срещу него лично, срещу редактираното от него списание или срещу приятелите и сътрудниците му. Особено остър е Гео Милев, когато се обявява срещу онези, чиито обвинения са насочени срещу Николай Райнов. Макар че Николай Райнов като творец има по-сериозни позиции от приятеля си, но Гео Милев се смята сякаш „призван” да го закриля.

Уважението, което Гео Милев изпитваше в младите си години към Райнов, сега се е превърнало в неудържимо възхищение (в своите емоции Гео Милев винаги стига до крайност). То обаче е само емоционалната багра на Гео Милевата реакция срещу опонентите на Райнов. В основата ѝ е нещо повече – отношението към един талант, чувство на отговорност за запазването на едно дарование, което с разностранността на проявите си обещава голямо бъдеще.

Сравнително млад – тридесетгодишен, Николай Райнов вече си е създал име на талантлив писател и на оригинален художник.

Както и в литературата, така и в живописта Николай Райнов е изключително плодовит. Той рисува непрекъснато, изглежда, за да си почива от изнурителния литературен труд.

Активните прояви на Николай Райнов е литературата, в живописта смушават редица от съвременниците му. Някои от тях, страхувайки се от разпиляване на способностите му, други от неразбиране, трети от недоброжелателни чувства, започват да се съмняват в характера на неговото дарование.

Освен с разкази, с поезия, с живопис, през тези години Николай Райнов активно се занимава с литературна и художествена критика. Той публикува свои статии по теория на литературата и теория на живописта.

Отърсващ се от следвоенните ужаси, навлизащ постепенно в релсите на мирния живот, градът се съвзема в духовно отношение. В този процес Николай Райнов взема активно участие: отдавна замислената му самостоятелна изложба е насрочена за есента на 1922 г. А това вече е събитие за пловдивчани.

Загрижен за раздвижване на действителността около сене си, Николай Райнов се запалва от идеята да издава вестник, който да ратува за висока естетическа култура, да ратува за издигане на нравствените добродетели.

Николай Райнов се опитва да създаде вестник със свой облик и стил, стреми се „Южно небе” да е живо и оригинално издание: печата в него културни новини.

В своите статии (в. „Слово”, в. „Юг”) Николай Райнов оспорва схващанията на Радославов и отрича съществуването на българския символизъм. Спорът продължава с години. Показателно в него е онова негативно отношение, което Иван Радославов и кръгът около сп. „Хиперион” демонстрират към Райнов. Преди не повече от петнадесетина години самият Радославов го сочи като един от родоначалниците на българския символизъм с „Богомилски легенди”, а сега стига до отрицание из творческото му дело.

Не по-малко характерно е и отношението Владимир Василев – тогава изгряващ критик, представител на крайния естетизъм, към творчеството на Райнов.

И двамата критици не приемат социалните, бунтовни мотиви в прозата на Николай Райнов – смята ги за отстъпление от една историческа платформа, за приближаване към позициите на реализма, на които са противници. И воюват срещу търсения на писателя в тази насока. Възлов момент в усилията им да върнат писателя към романтизма е реакцията ум към появилата се през 1922 година негова пиеса „Имало едно време”.

Въпреки че е наградена на първия драматичен конкурс през 1922 година, „Имало едно време” е бледа като драматургично произведения и достойнствата ѝ са чисто литературни – език, поетичност на словото и образите, отвлеченост на идеите.

Освен с живопис и с литературна дейност през пловдивския период Николай Райнов усилено се занимава и с някои научни проблеми. За това благоприятства и обстоятелството, че той е главен библиотекар в Пловдивската библиотека, работи по класирането и подреждането на богатата ръкописна сбирка на библиотеката, което му открива широк достъп до редица стари и редки книги.

„Графиката на Николай Павлович” е любопитна не само като пробно, стегнато, добросъвестно проследяване живота и творчеството на художника, но и като обстойно запознаване с възникването и развитието на българската графика, със състоянието на стенописа, историческата живопис, иконография през Възраждането със състоянието на изобразителното изкуство по това време. Голямата ерудираност на писателя се усеща в точните и лаконични анализи на работите на Павлович, в обобщенията му за неговото място в развитието на българското изкуство.

Интересни са и изследванията на Николай Райнов в „Копривщенски надгробни камъни”, където фактологическият материал е събран и систематизиран с разбиране за историческата роля на тези разхвърляни надписи за оформяне на националното съзнание.

Впрочем каквито и да са научните наклонности на Николай Райнов, в каквато и област да са насочени, техният център е един – изкуството. Всичките му интереси започват и завършват тук – и речника на художествените термини, и написаната по-късно история на изобразителните изкуства, и пръснатите из вестници и списания статии, рецензии, очерци. И това е най-характерната черта на таланта му.

Връх в творческото развитие на писателя през двадесетте години е сборникът с разкази „Сиромах Лазар” (1925). В него за включени десетина различни по тематика произведения. Николай Райнов изминал сериозно естетическо и художествено развитие. Вече не в човека, а в околния свят търси писателят причините за всички нещастия; вече не със самите себе си, с действителността влизат героите му в конфликт, а тяхната гибел или победа с поражение или тържество на определена социална истина.

Много близко с Николай Райнов до голямата истина за социалното бъдеще на обществото. Могъщата му интуиция му я подсказва. И той я внушава с искрен, но илюзорен апел за побратимяване. Действителност и желания, реалност и философски разбирания се пресичат в разказа му и раждат едно оригинално, раздвижено цяло, в което истината и илюзията вълнуват с еднаква сила.

В сборника са включени и някои други разкази на Райнов, третиращи темата за смъртта („Икона”), за случайността и щастието („Катерица”), за човешката жестокост и духовна красота.

Новата книга на Райнов веднага привлича вниманието на литературната критика – в печата се появяват редица статии и рецензии, разглеждащи нейните качества. Отрицателно е посрещната книгата на Райнов от представителите на „модерната” литература.

Към края на двадесетте години Николай Райнов е един от най-популярните писатели в България. Според данни, публикувани в „Годишник на народната библиотека в Пловдив” за 1927 г., от произведенията на живите български писатели най-търсени са книгите на Антон Страшимиров, а след него на Николай Райнов. Не по-слабо е вниманието към творчеството на Райнов в чужбина – за него се пише, името му се споменава сред имената на най-сериозните представители на съвременната българска литература, негови произведения се превеждат.

През страшната пролет на 1925 г, безогледно са избити десетки интелектуалци, сред които са и близките приятели на Райнов. Тяхната гибел стъписва писателя със страшната истина, че събитията има своя неумолима логика, пред която изкуството е безсилно.

Райнов е потресен. И решава да потърси спасение от злото около себе си и от безнадеждността в себе си извън страната – във Франция, в Париж.

От 1927 година всяка неделя, в продължение на десетина години, Николай Райнов изнася в Художествената академия популярни беседи за изкуството в прожекции на диапозитиви. Те са посрещат с голямо внимание, и то не само поради интересния материал, но и поради изключително чистата и богата българска реч на Райнов.

През този период Николай Райнов е разтърсен от ново голямо нещастие. През 1928 г. умира жена му Диана. Писателят загубва най-близкия си човек.

Възможно по-късно в живота си Николай Райнов да е срещал интересни жени, биографията му през 1932 г. отбелязва дори един краткотраен брак.

Диана Райнова, по баща Минчева. Известна е с голямото си очарование и силен дух.

Ненамерил отговор на мъчещите го въпроси за живота и смъртта, изживяващ все по-тежко струпващите се през последните години върху му несгоди, Николай Райнов насочва погледа си към отвъдното, обръща се към теософията с надеждата там да намери онова, което действителността му отказва: духовното съвършенство, хармонията, мъдростта.

С голямо закъснение теософските възгледи идват от нас от предреволюционна Русия. В кръга на руските художници, артисти, поети-символисти теософията намира поклонници, които било като поза, било като неразбиране и страх пред настъпващите социални събития отправят поглед към свръхестественото. Двадесетте и тридесетте години в историята на България са изпълнени с кръв и убийства. Една несигурност, особено осезаема сред онези представители на българската интелигенция, които са далече от революционното разбиране за действителността.

Разбира се, Николай Райнов е далече от абсолютизирането на теософските истини, постоянно се съмнява в достоверността им, за да стигне през втората половина на тридесетте години до отрицанието им, разбрал, че техните максими ще създадат жадуваното хармонично общество.

През тридесетте и началото на четиридесетте години Райнов продължава да рисува, да пише, да издава. Живописта, литературата, макар придружени със силно изразените му научни интереси, са част от проявите на таланта му, страна от многообразната му личност.

През тридесетте години Райнов непрекъснато рисува – илюстрира списания, изготвя гравюри на линолеум и дърво, занимава се с техниката на декоративната живопис.

За да постигне интензивност и блясък на багрите, които температа върху хартия не може да осигури, Николай Райнов започва да проучва законите на лаковете и за да им предаде повече блясък, ги поставя върху метална основа. Но тъй като втората половина на тридесетте години писателят отново е във властта на материалните затруднения, не е в състояние да си достави метално фолио, което е трайно и върху което може да се работи с лакове, принуден е да използва крехките и чупливи станилови листа. Въпреки нетрайните материали Николай Райнов създава платна с особена импресивност, пропити с поетично приповдигната атмосфера, в които техниката на изпълнения е доведена почти до съвършенство.

Близки по дейността на Райнов в живописта са заниманията му като редактор на списанието за деца „Картина и приказка”. То цели да възпитава в децата любов към изкуството, да ги запознае с основните принципи на живописта, с най-големите ѝ представители.

Интересно е създаденото през този период писателско дело на Николай Райнов. През 1938-1939 година излизат сборниците му с разкази „Сърдечен огън”, „Самодивско царство”, „Отдавна, много отдавна”, „Счупени стъкла”.

В „Сърдечен огън” са поместени дамаскини и притчи, в „Отдавна, много отдавна” – разкази с историческа тематика, а в „Счупени стъкла” – разкази със съвременна тематика. И в четирите сборника творбите са насочени срещу нравствените недостатъци, които нарушават хармонията на човешкото съществование.

В сборника с разкази „Сърдечен огън” Николай Райнов избира притчовата форма на повествование – разработва библейски и древни легенди, като им придава съвременно нравствено осмисляне.

Към края на тридесетте години Николай Райнов създава един психологизъм с навеи на Достоевски, в който страстите нарушават хармонията на духовния мир и водят до престъпление и смърт.

Сериозна част от творчеството на Николай Райнов представляват неговите преразказани народни приказки. Писателят проявява интерес към народното творчество още по времето на първите си литературни опити в сп. „Летопис”. Тогава той заживява със създадения от народното въображение художествено-образен свят, за да го превърне след години в канавка на своето писателско дело.

През тридесетте години Николай Райнов започва издаването на внушителната си по замисъл поредица от преразказани народни приказки, в която е смятал да включи най-интересното от приказното богатство на народите.

Николай Райнов е автор и на няколко оригинални приказки, сред които особено място заема „Княз и Чума” (1931).

В многобройните си преразкази, в създадените макар и ограничени по брой оригинални Николай Райнов търси отговор на проблемите, които го вълнуват в цялото му творческо дело. И го намира в народното светоусещане, в народното мислене. В оптимизма на народа писателят съзира най-здравата опора за себе си, за творческото си дело, за целия си житейски път.

През 1928 г. излиза от печат „Човекът и образът му” – история на френския портрет „От Фуко до Пикасо”, в която Райнов проследява еволюцията на основните школи във френската живопис и нейните най-ярки представители в областта на портрета.

„Човекът и образът му” е своеобразен опит на Николай Райнов в панорамното разглеждане на един проблем, осветен в неговия исторически развой – сякаш подготовка към големия му труд, дванадесеттомна история на изкуството „Вечното изкусто” (1931-1939).

Очевидно стремежът на Райнов да разглежда българските писатели като радетели на определени социални идеи, а техните произведения като отражение на социалната действителност вбесява реакционна критика. Тя безпелационно дамгосва поредицата, а Министерството на народната просвета излиза със специално окръжно, в което забранява на учащите се да се възползват от нея.

През тридесетте години в полето на литературата ви се оформя яркият поток на пролетарските писател, които настъпателно, дръзко воюват за идеите на пролетарската класа.

Писателят борец, ето истината, която прозира Николай Райнов и която отсега нататък ще бъде основано начало в живота му. „В днешно време е особено нужно творецът да бъде близко до хората и живота, да познава пулса на епоха, да се движи в ритъма на този пулс.” Гражданската позиция на писателя, обаянието му сред интелигенцията опълчват срещу му съществува в царска България реакция.

В началото на 1938 г. прогресивната интелигенция в столицата подема инициативата да се отбележи двадесет и пет годишната действителност на Николай Райнов като писател, изкуствовед, учен, културен деец и му се организира през ноември същата година юбилей. Създава се юбилеен комитет под предателството на Стоян Омарчевски, който да организира – превежда се изложба от негови платна, рецитал от поетичните му творби, тържествена вечер. Но всичко онова грозно, тъмно, страшно, срещу което писателят толкова години въстава, изведнъж се надига срещу му. Появяват се какви ли не нападки, обвинения, подозрения към делото му. Определената за юбилея дата отминава, насрочва се нова – 12 март 1939 година, но официално разрешение за юбилея все още няма. Нещо повече – колкото по-спонтанно е желанието на прогресивните кръгове артисти, писатели, учени, читатели да почетат дългогодишния труд на писателя, толкова по-настървен е отпорът на реакционните кръгове, стремящи се да осуетят честването.

Когато фашизмиът е в страшното си настъпление, когато хитлеризма започва варварското унищожение на човечеството, въпросът за Дева Мария и раждането на Хрисос съвсем нямат такова първостепенно значение. Гражданското поведение на писателя и културната му политика не се харесват на управляващите среди. Министърът на просветата забранява на учителите и учениците от Пловдив да посрещнат юбиляра на гарата и да организират сказки за творческото му дело. Светият синод телеграфически забранява на подведомствените си учреждения и на всички християни да участват в подготовката на юбилея. Дирекция на полицията издава заповед за забраняването му. Подготвяната за юбилея изложба е осуетена, а рамкираните картини върнати от изложбената зала в дома на писател. Рециталът е отменен.

Макар че се старае мъжествено да понесе удара, той не може да не се е отразил върху болезнена чувствителната му психика.

Богомил Райнов превръща личността и делото на Николай Райнов в постоянна тема на своето творчество.

Дълбоките следи на бащата се усещат в цялостното творческо развитие на Богомил Райнов, в настойчивата последователност, с която той се връща към неговия образ в своето творчество.

Страстно воюва срещу опозицията, срещу организираните от нея диверсии и саботажи, срещу опитите ѝ да попречи на новата власт да осъществи народнодемократиччните преобразования. Приветства бригадирското движение, горещо подкрепя народнот искане за превръщането на България в република. С всичко свое – талант, опит, знания, творчество – Николай Райнов се присъединява към съзидателния полет на нова България и в него вижда смисъла на живота си, своя свещен дълг. Показателна в това отношение в отпечатаната му във в. „Отечествен фронт” статия „Писателска съвест”, в която категорично изразява своето творческо и гражданско верую и върху фона на обществената обстановка посочва мястото на българския писател в изграждането на новия живот.

Не случайно в края на четиридесет и четвърта година Николай Райнов става член на Българската комунистическа партия.

Писателската дейност на Николай Райнов през последното десетилетие от живота му е свързана със създаването на голям брой разкази и първата част от замислената поредица романи „През вековете” – роман „Кръвожадни”.

И в двата типа разкази Николай Райнов е различен от създадените по-рано произведения. В творбите със сатирична насоченост стилът му е близък до иносказателните разкази стилът му е близък до фолклора – обогатен с поетичната образност на народните предания. И едновременно с това пречупени през творческото му светоусещане, през конкретния замисъл, разказите му звучат актуално и съвременно.

„През вековете” – романът „Кръвожадни”. Тук обаче символиката е само външна, изразена в имената на героите, а цялата останала част на изображението е подчинено на реалистичния рисунък. Поредицата е замислена като широко епично платно, в което, като се проследи развитието на човешкия род, да се откроят психологическите и социални причини на злото. Този роман е последното значително белетристично произведение на Николай Райнов.

Особено впечатление в романа прави стилът на Райнов. Той се отличава от стила в „Богомилски легенди” и в създадените през двадесетте и тридесетте години негови произведения. Няма ги блясъкът, патетиката, липсва намека за текст и подтекст. Изреченията са изчистени от излишни сравнения и метафори – с простатата си се доближават до изяществото на народната реч. Нещо повече – писателят използва народни езикови обрати, отделни народни думи така, че без да се отделят от останалите, да изпълват с топлота общото звучене.

„Кръвожадни” е едно дълбоко хуманно произведение. За съжаление обаче смъртта попречва на Николай Райнов да продължи поредицата, чиято първа част е то.

След 9 септември за Николай Райнов продължава да се пише. Той умита през месец май 1954 година. До последното си жилище писателят е изпратен от останалите живи, останалите верни негови приятели, от студентите му от Художествената академия, от почитателите на таланта и личността му. Прощалните думи изнася Ламар. Смъртта единствена успява да откъсне Райнов от неговата всепоглъщаща работа. Остават непубликувани голяма част от вече завършените му произведения, за които е съобщено в печата. Защото животът на Николай Райнов, творчеството му са едно богоборчество – стремеж към преодоляване на смъртта, за безсмъртие. И един вече въпрос – за мястото на творческата личност в духовния живот на един народ, в изменящото му се настояще.