П. К. Яворов

Страници за П. К. Яворов

Божан Ангелов – П. К. Яворов. Стихотворения

 

Яворов пръв ни изнася в художествена форма, без кваса на Вазовия сантиментализъм, мисли и чувства, които вълнуват широката маса на нашия селски свят. Яворов обича с всичката сила на своя горещ темперамент тъмния народ, който знае само труд, само работа, само мъки. Поезията на Яворов пленява със свежестта на чувството, с горещината на една благородна страст, с топлотата на хуманното чувство и любовта към всеки страдалец. Тия светли качества от вътрешна страна много печелят откъм блясък и сила от естествената, плавната и жива форма и от твърде разнообразната и пълна с хармония ритмика на стиха.

 

Предговор към „Стихотворения”

 

В стиховете на Яворов кипи преди всичко душа на певеца и художника, на поета, на ясновидеца… Той открива пред читателя своята човешка душа тъй ясно, тъй категорично… Достойните за презрение не са способни да видят и познаят, че стиховете, в които става дума за състрадателна любов и тъга за другите, са преходно нещо у нашия поет, последно ехо от преживени младежки увлечения. В по-сетнешните му стихове няма изтъркани мелодии, като „Не е за него сума”, „На нивата”, писани не лошо под чужд навей, с цел да възбудят състрадателна любов. Не е тука работата, че тези стихове са на социални мотиви – поетът е волен да взема каквито са му по сърце, а че те са по партизанско социалистически маниер изкълчени и фалшиви. С такава форма и стих са написани и онези стихове на Яворов, в които той е дал израз на своите чувства като отстъпник от общия път – пътят, по който щъпукат обикновените българи. А именно тези стихове го показват в неговата душевна възмъжалост. Опитомяване на диваците е една от неблагодарните и велики задачи на поета. Между малцината български писатели и поети, които съзнават своята жестока задача и са израснали душевно за нея, е и Яворов.

 

 

Андрей Д. Протич – П. К. Яворов. Характеристика

 

От отзивите, дадени за второто издание на Яворовите стихотворения, особен интерес заслужават тия на Константин Величков и Пенчо Славейков. И то не е толкова поради отношението на двамата представители на две различни генерации български поети към Яворов, колкото към читателите. У Яворов и двамата констатират едни и същи характерни черти: майсторска вънкашна форма, симболизация на природата, социалните му чувства. Именно формата и езикът, в които Яворов изпява мотиви, мисли и чувства, и главно проявеното от поета развитие, което започва с поетическо въплъщаване на партизански социалистически мисли и чувства („На нивата”, „Не е за нещо дума”) и свършва със стихотворения, с които става наследник на Ботевата поезия, в която вее национален дух и тупти българско сърце, възродено за борба и зампожертвование („Арменци”, „Заточеници”, „Хайдушки песни”). Ако Яворовв и да си служи с драматическа и епическа форма, той, като изключително лирически поет, остава верен не на тия форми,к а на себе си. Изблик на чувство, но не проявление на воля (в „Раздяла”) или спокоен разказ на случва (Във всички епически стихотворения, с изключение на „Бабина приказка”) преследва и постига поетът даже само като подбира мотив – в драматическата сцена „Раздяла” и в епически песни „Павлета делия…”, „Луди-млади”, „Безутешна” и „Калиопа” – или начин, по който предава известна случка – в „Край огнището” и „Градушка”. Вече самият мотив – любовна раздяла – въплътен в първите пет, е лирически и е използван съобразно този негов характер, именно като са взети в тия пет различни произведения такива пет различни негови моменти, при които лирическият израз на чувството може най-характерно да се прояви. Тези пет различни момента на един и същи лирически мотив би могли да се свържат в едно и да съставят едно епическо стихотворение. Поетът не е искал да даде спокоен разказ на случки, а преди всичко пак лирически израз на чувство, предизвикано от случки, социална и природна. И ако тука поетическите мотиви – междусобие между селяни и техните синове-солдати; унищожение на селски пор, труд и стока от градушка – не са лирически, както в разгледаните вече пет поетически произведения, то преимуществено лирическият характер на стихотворенията е осигурен от поета не само от отделните лирическии изрази на чувство, но и от начина, по който са предадени случките. Яворов схваща отделния човек и когато той е представител на мнозинството, на масата („Край огнището”, „Градушка”) като индивидуална личност, която при известна ситуация или случка преди всичко е принудена от обстоятелствата да даде лирическия израз на своите чувства. Този израз е още по-силен и самостоятелен в стихотворения, в които не само не му се пречи от вънкашна драматическа или епическа форма, но в които и ситуацията, обстоятелствата, в които личността се намира, не са изрично дадени, а се догаждат по асоциация. За интимните връзки между Яворов и отделната единица и масата, чрез които той обективира свои чувства, говори обстоятелството, че двата мотива – любовна раздяла и раздяла от отечество, - използвани в драматическата сцена, в първите четири епически песни, в „Заточеници” срещаме и в лирически стихотворения, в които е даден непосредствен израз на лични чувства. Защото поетът не стои ням и безчувствен към това, което е нямо за него. Той е в пълно единство с природата и – или попада под нейно влияние и освен това се обзема от лични желания при съзерцаването ѝ; или намира в нея своята собствена съдба; или символизира в нея субективни чувства. Яворов, както ни се рисува в поезията си, е личност, в която воля, интелектуален и емоционален живот не се проявяват в еднаква степен, а тъкмо напротив: емоционалният живот преобладава над волята и интелекта. В това се обяснява преди всичко изключително лирическият порив на настроение. Доминирането на емоцията над интелект и воля е дало своя отпечатък и на фантазията на поета. Тя не е комбинираща, т. е. такава, която, като излиза от мисли и преди всичко воля, е в състояние да обедини в единство няколко момента, да даде една по-сложна композиция. – Тъкмо напротив. Поетът разработва самостоятелно даже моменти, които, каро части на един и същи мотив, би могли да се обединяват в една цялост. Ако в досегашните творения на Яворов отсъства комбиниращата фантазия, затова пък той притежава в голяма степен нагледна фантазия. Благодарение на нея всичко, с което си служи поетът, за да се предизвика у нас чувстват, що вълнуват сами него, притежава особено силна конретност и естественост. А това се дължи на обстоятелството, че нагледната фантазия на поета свързва тия чувства винаги с конкретни случки, ситуации, лица, природни състояния и форми. Освен това не само чувствата, но и всичко, в което те са свързани, е дадено от фантазията на поета в най-съществените си елементи, които, изолирани от нея сами за себе си, ангажират изключително за себе си нашата фантазия и ѝ дават голям и свободен простор за тяхното индивидуално развитие и попълване. Формалната краткост, която се налага на поета от неговата нагледна фантазия, чрез която схваша всичко в най-съществените му черти, т. е. минимумът на средствата, с които той в своите лирически песни предизвиква у нас свои настроения и чувства, се съкращават и стягат още повече от драматическата и епическа форма. Краткостта, с която поетът си служи навред, се обуславя в епическите песни вече от обстоятелството, че той, щом като не преследва спокоен разказ на случки в няколко нейни момента, трябва само да загатва, но не и да описва ситуация и да характеризира носителя на чувството. Индивидуалността на Яворов като поет, проявена както в съдържанието, тъй и във вънкашната форма, не се е намирала в застой, а е претърпяла последователно развитие. Това може да се установи достатъчно, даже като се проследи развитието на Яворов само в една посока, която при него е застъпена силно, както при никой друг наш поет след Освобождението. Именно този индивидуализъм трябва да се счита за край на стара и същевременно за начало на нова фаза в развитието на младия поет. Защото индивидуализмът, проявен тъй мощно в „Хайдушки песни”, надали ще отстъпи пред чувствата на тълпата и безличната личност, от които Яворов е излязъл и от които той се е освободил бавно, но сигурно.

 

Боян Пенев – Първата драма на Яворов

 

Разгледана в художествено отношение, тя има повече недостатъци, отколкото предимства. Ала тоя драматичен опит съдържа ценен материал за изясняване на Яворовото творчество, което винаги е носело крайно субективен характер – не само в лириката, но и в първата му драма. Тя ни убеждава, че Яворов е предимно лирическа натура. Той едва ли е в състояние да възсъздаде с художествена обективност онова, което наблюдава. При това кръгът на наблюденията му са твърде ограничени. В неговата драма не е проявена творческа образителност и планомерност. Един от главните недостатъци е, че в нея не се чувства художествен център – не се долавя една основна драматическа стихия, която обгръща всички отделни моменти в развитието на действието, да очертава и мотивира постъпките на лицата.

Първо действие разкрита перспективите на едно външно стъклкновение между Драгоданголу и неговата сестра, Мила, която обича Христофоров. Братът ненавижда Христофоров, противопоставя се на чувствата на сестра си и иска насила да я омъжи за богатия, но глупав доктор Чипиловски. Мила не отстъпва, решена е да се боди до край – и ние очакваме по-нататъшното развитие на една драма. Във второ действие, пред казиното, е представен друг момент в това развитие на една драма. Сега борбата се води между Христофоров, любовника на Мила, и Драгоданоглу, негов политически противник.

В първо действие се води борба между брата и сестрата, във второ – между любовника и брата. Трето действие е начало на съвсем нова, вече не външна, а вътрешна драма. Даденото в първите две действия няма никакво вътрешно отношение към драматическото съдържание на трето действие. В четвърто действие започва съвсем да се колебае и нерешително тръгва назад. Той произволно се връща на първата драма и продължава конфликта между брата и сестрата. За този конфликт трето действие няма значение.

На външната драма е турена точка. Борбата между брата и сестрата съвсем ненадейно е прекратена. С това е прекратен и кофликтът между Драгоданоглу и Христофоров. В каква посока може да се развие по-нататък действието? Авторът се спира на пето действие да рисува душевното състояние на своя герой след срещата на гробищата и след като узнава за нещастната случка.

Пето действие изцяло е лишено от драматизъм. Драмата, що загатва в трето действие и съдържа ценен психологически материал, сгоден за драматизация, е само почната. Първата външна драма е дадена в по-широки размери, но при все това не се отличава с грижлива разработка, със значителност и сглъбяване в драматическите мотиви. Външните пречки, що срещат Мила и Христофоров, не са непреодолими.

В четвърто действие Мила решително напуска братовия си дом с намерение да иде при Христофоров и да остане завинаги там. Ясно е, че вънпните спънки в случая не са особено сериозни и непобедими. До трагическа развръзка не довежда и вътрешната драма, що преживяват Христофоров и Мила в края на трето действие. А самоубийството на Христофоров не е резултат от вътрешна борба, няма в основата си някакъв драматизъм. Христофоров се самоубива, защото не може да преживее Мила. Тази развръзка носи характер на случайност – не е подготвена по-отрано. Мила не е имала намерение да се самоубива.

Развръзката на драмата авторът е искал да постави в зависимост от тия изблици на нервност и болезненост – да загатне чрез тях мотивите, що довеждат Мила до трагичен край. Но тези мотиви, повтаряме, нито съдържат някакъв драматизъм, нито пък са достатъчни. Смъртта на Мила, тъй както е изобразена, е неуместна в едно драматическо произведение. Нито героинята знае, че трамваят ще мине в момента, когато тя бъде на улицата, нито пък ние сме подготвени да посрещнем смъртта и като нещо, за което тя е мислила по-отрано.

Един от критиците на пиесата съзря дълбок художествен смисъл в посочената случайност. Според него трамваят, който сгазва Мила, е „символ на всичко лошо в живота”. Щом няма пред себе си строго определена художествена цел, предварително обмислен план, в чиито рамки да бъде спазено единство на действието, Яворов често се впуща в подробности и отклонения там, дето това не е потребно, или пък съвсем слабо и повърхностно засяга ония мотиви, които изискват по-подробна и грижлива разработка.

Във връзка с отсъствието на определена цел и съсредоточеност при възпроизвеждане на отделните лица трябва да отбележим и това обстоятелство: че в пиесата срещаме лица, които са излишни, понеже не засягат, пряко или косвено, драматическото действие, нито пък са засегнати от него. Такива са Амели и нейният мъж Петрович. Нито епизодите, нито пък лицата създават някакъв център. Както посочихме, тук няма едно определено действие. Освен това няма едно централно лице, което да обединява всички моменти на действието. В „Полите на Витоша” е произведение без стил, без определен характер, бих казал: без основен тон. Тук се преплитат различни тоналности, без да са подчинени на една господстваща едностройна художествена идея.

Характеристиките тук не са сложени на широка психологическа основа. Героите на Яворов не живеят сложен драматически живот, в който да проявяват най-характерните свои особености. Онова, което ги отличава, което трябва да образува тяхната индивидуална особеност, е дадено в много случаи не като естествена проява на живота, а като предвзето набелязана безжизнена черта.

В лицето на Христофоров Яворов е искал да нарисува възторжен идеалист: рицар на истината, честен и безкористен, чужд на какви и да е егоистични съображения, готов всякога да се жертва за осъществяване на бляновете си. В обещствената дейност той се ръководи от най-идеални подбуждения и работи заедно с либералната и надеждната българска интелигенция. Идеалите на Христофоров са много далеч от условията на българската дейтсивтелност. Христофоров е журналист. Все със симпатични качества се проявява Христофоров и като адвокат. Бедните защитава безплатно. Той е богато одарена натура, с твърде широки и разнообразни духовни интереси и потребности. Той е не само политически агитатор, не само борец са социални преобразования – той е и литератор – ценител на художествената красота, поклонник на изкуството. Авторът се опитва да разхубави своя герой, като загатва дори за морала, що проявил Христофоров в отношенията си към женните.

Твърде много поезия и романтичен идеализъм е искал да вложи Яворов в отношенията на Христофоров към Мила. Авторът искал да изобрази Христофоров като човек, който носи в душата си една трагедия, защото ясно вижда вечното противоречие между действителността и бляновете си – дълбоко чувства, че неговият висш блян, любовта, повяхва сред грубостите и прозата на една жестока действителност.  Изобщо желанието на автора на идеализира докрай своя герой личи на всяка страница, във всеки момент. Христофоров, изглежда, твърде много е чел Безсънници и Подир сенките на облаците. Цялото трето действие ни пренася в сферата на образите, настроенията и рефлексите, що характеризират лириката в Безсъници и Прозрения. Но докато авторът с увлечение е разхубавявал любимия си герой, без да забележи, помрачил е идеалния му облик с няколко тъмни краски. Което е искал да стори съзнателно, нарушил го е несъзнателно, незабелязано.

Това, което отблъсква Хирстофоров, то е неговата голяма неискреност и неговият дребен егоизъм. Той проявява едното и другото, без да го съзнава, без да забележи това и авторът. Несимпатичните черти на Христофоров проличават преди всичко в неговото самохвалство. В постъпките и мислите му няма никаква последователност. Не се ръководи от някаква определена нравствена цел. В разговора на гробищата Христофоров все повече и повече разкрива егоистичните си склонности. Като не изхожда в речта  и постъпките си от дълбоко и непосредствено чувство, от една действителна любов, способна за жертви, Христофоров се колебае между резки противоречия, избягва да бъде искрен – и накрая остава верен на болезненото си самолюбие.

Яворов се домогвал да представи един идеалист, ала, без да забележи, нарисувал е образ, който долавяме най-несимпатични черти. Намерението на автора да възвеличи своя герой ясно се долавя, ала никъде той не се опитва нарочно, съзнателно, преднамерено да разкрие отрицателни черти у него. Той е влюбен в героя на драмата. Често говори чрез него. Има моменти, когато той го поставя наравно със себе си – и влага в устата му своите лирически изповеди.

Сравнително по-определен образ е Мила. Но нейната характеристика не е завършена и закръглена. Като рисува портрета ѝ, авторът ту се впуща в излишни подробности, ту пък забравя да отбележи някои главни черти, що я характеризират. Но на всеки случай в нейните постъпки, в отношенията ѝ към Христофоров и другите, що я заобикалят, има доста психологическа правдоподобност. Мила би била по-живо лице, ако Яворов засегнеше отблизо драмата, що се заражда у нея след срещата ѝ с Христофоров на гробищата. Обаче авторът, като не е излизал от един централен драматически мотив, едва се е докоснал до конфликт – и то, както се вижда, съвсем случайно. При това съмнението на Мила не е доведено до степен на вътрешен трагизъм.

Понякога авторът я заставя да каже онова, което той иска, а не което тя може да каже. В тоя и в други подобни случаи той сам говори вместо действащите лица, като изоставя самите тях на заден план. Вместо да се вживее в душите на своите герои и да забрави себе си, той забравя тях, техните характерни особености и ги заставя те да оживеят в него.

На Чудомир, посредник между Мила и Христофоров, е възложено да изразява не само ненавистта на автора към поменатите лица, но и неговата духовитост. Дирените духовности на Чудомир свидетелстват, че авторът не е духовит по природа – а е искал да бъде такъв. Остроумията на Христофоровия приятел са твърде изкуствени и пресилени – на места доста банални.

Ще отбележим накрая, че авторът по-добре щеше да стори, ако наречеше произведението си не трагедия, а драма. Случайната смърт на Мила е театралното самоубийство на Христофоров не създават настроение на безизходен трагизъм. В драмата авторът се самопроявява изцяло: със своите идеи, със своя мироглед, с волята и наблюденията си над живота. Неговото произведение ще бъде толкова по-завършено и съдържателно, колкото са те по-значителни и колкото по-мощен, по-разностранен и широк е той не като поет на първо място, а като художник.

В моментите на действието Яворов повече се чувства, а по-малко се вмисля. В нашата досегашна, тъй бедна драматическа литература. „В полите на Витоша” заема едно от първите места. Но там тя се издига не над художествените ценности, а над бездушни творения, които едва издържат снизходителна критика. В сравнения с тях Яворовата драма има множество предимства. „В полите на Витоша” има значение още и поради това, че съдържа важен материал, за да се характеризират личността и творчеството на Яворов.

 

 

Алберт Гечев – П. К. Яворов. „Прозрения”

 

Сбирката на П. К. Яворов „Прозрения” свидетелства за една широчина на душевен живот, която нашата интелигентна публика лелее като непостигнат блян на своята душа и с която Яворов е изпредил далеко епохата си.

 

Д-р Кръстьо Кръстев – Орисията на Яворов и неговите песни

 

Поетът бе начертал в няколко вариации своята жестока орисия – орисията на живота и на смъртта си, както другите двама велики негови събратя – както Христо Ботев, както Пенчо Славейков. Че неговата поезия е само една история на неговия живот – един живот по ръба между безумието и висшата мъдрост, - история, пълна с навяващи ужас и прозрения. Действието се извършва в свръхземни простори над тъмните, неизбродими глъбини на човека – на Яворовата и на нейната – душа. В „Песен на песента ми” – първото, в което въстана пред нас новата душа на поета.

 

 

Васил Пундев – При Яворов

 

В лириката съзрява творческо съзнание, избистря се художествената интуиция. Както споменах и другаде, по тоя начин ще обясним особеното развитие и у нас на лирическата поезия, която досега изглежда най-ценното ни поетическо богатство. Нашата белетристика и драма едва в последните години стъпват на затвърдена основа за напредък, защото имат зад себе си необходимата и хубава подготовка на лириката. В нея са отразени съществените черти на духовния ни живот. Той е бил досега живот на културно изостанала и съзряваща личност – предимно лиричен.

Развитието на лирическата ни поезия се очертава в два периода, разграничени от Яворов, чието значение у нас може да се сравни с това на Бодлер за чуждата лирика от края на 19 век. Една опора знае лириката – майката. Но тази опора значи връщане, отричане; само с нея, както и с природата наникъде не може да се тръгне.

Стихотворенията имат някаква желязна заключеност и подчинение на натрапващи се омрази. Студена необходимост лъха от вътрешните сводове на лириката му. Диалогът в стиховете се води със страхотни повторения и перифрази; думите звучат зловещо. В стиха се счуват трясъци. Отличава се със строга музикална архитектоника, която притиска Композицията има каменния изглед на вътрешен лабиринт.

През лириката на Яворов е минала днешната.

Лириката след символизма означава преодоляване властта на символизма и индивидуализма, освобождение на личността за живота и външния свят, също нови религиозни стремежи. И нашата лирика в най-добрите си представители бележи излизане от субективизма. Цялата му лирика се движи под знака на очакването. Като психологически момент то владее също важен дял от стихотворенията на Лилиев, Дебелянов и Стоянов.

Лирическото движение у Яворов е съпроводено с ужас; у Бояджиев с безизходност; у Траянов то е ту плахо, ту дръзко, най-често несигурно. Лириката на Дебелянов живее в постоянно безпокойство с духовна енергия, водеща към победи; Лилиев бележи лирическото движение с тихи линии, които се затварят в мечтателни кръгове; у Людмил Стоянов то е широко, свободно, с радостен устрем към непознатото: у Емил Димитров неговите вълни водят към вечния покой на един бленуван свят. – Острите багри и линии на образа у Яворов сетне постепенно се смекчават. При това образът му е някак сух, често схематичен; в стихотворенията е носител на лиризма на мисълта, която се сблъсква и блуждае в противоречия. След Яворов поетическият образ се запълва с повече чувство; той е вече негов носител. Преди всичко в стиховете на Бояджиев; у Траянов е още смътен; скръбта притисната, чернолиста; риданията сглъхнали. В утринните здрачевини на Лилиев образите и преживелиците се губят в неопределени съчетания. В стихотворенията на Яворов има някакво трагическо подчинение, на натрапващи се образи; тяхното компониране не е свободно. Тая напрегнатост сетне отслабва. Композицията на Траянов е колеблива; той често повтаря в края първата строфа, за да получи външен завършек; формите му са неизяснени около господстващ лирически образ: няма власт над тях, но и те не го гнетят, а неограничени и мъгливи дават особения изглед на стихотворенията, впечатлението от които се избистря само в техни комплекси. Подобна производност е налице в повечето стихотворения от първата сбирка на Л. Стоянов. У Дебелянов е явна борбата на художническото съзнание с непосредствени плодове на чувството и въображението. Стихотворенията му са цели, завършени. В поезията на Ем. Димитров е съществен белег свободното отдаване на мечтата: Лилиев търси съвършенство при постройката на образите. – Впечатленията от музиката на стиха след Яворов също посочва вътрешни разливи и свобода.

 

Кръстьо Кюмджиев – Трагедията на Яворов като културно-историческа стойност

 

У нас е твърде разпространен предразсъдъкът, че личният живот на поета няма нищо общо с поезията му и за нас само творчеството му представлява духовна ценност. Това тесногръдо отношение към историята се налага по две линии: по линията на модерните литературни науки, които имат амбицията с помощта на „точни” методи да разкрият механизма на художественото творчество и за които творческата личност няма никакво значение и по линията на една невежествена представа за историята като за някаква машина, която се движи по определени закони, а човешката драма е нещо несъществено.

Излиза, че поезията на Яворов е едно, а неговата трагедия – нещо съвсем друго. Музикалният стих на Яворов е нещо важно, но гробът на Яворов ни издига до нравствена висота, където ни се дава шансът да осъзнаем своя синовен дълг към мъртвите бащи. Затова тоя гроб вълнува повече хора, отколкото например цензурата на Яворовия стих.

Любовта на Лора и Яворов, нейните трагичен край ни напомнят за някаква древна поема за любовта и смъртта. В своето женско величие Лора се издига до висотата на героиня от легендите, която със собствената си смърт спечелва любовта на любимия човек.

Яворов е жертва както на мълвата, на едно заблудено обществено мнение, така и на един пристрастен, недобросъвестен съд. При Яворов се сблъскваме не със съдебна грешка, а с едно престъпление. Прокурорът Огнянов и съдията на Софийския окръжен съд Панов под натиска на други свои колеги, единият с фарисейска ловкост и с перфидността на корумпиран магистрат, другият с тъпата злост на угодливия простак, сплитат около поета една мрежа и превръщат последните месеци от живота му в кошмар.

Яворов не е бил съден. Имаме само предложение на Софийския окръжен съд да бъде съден като убиец на Лора. Това дело е прекратено около един месец след смъртта му, тъй като мъртъвци не могат да бъдат подведени под съдебна отговорност. Но следственото дело по случай смъртта на Лора Яворова до ден днешен не е прекратено.

 

 

Михаил Неделчев – Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов

 

Един от най-известните фрагменти на Атанас Далчев гласи: „Имало е нещо нездраво още в самата основа на тоя брак между най-големия български поет и най-хубавата жена от висшето българско общество. Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живели през цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат оня трагичен жест, който са мислили, че им приляга като на изключителни същества.

В това изложение, посветено на проблема за автобиографизма в творчеството на Яворов, ще стане въпрос и за тази особена театралност в частното и публичното битие на Яворов от последните години на живота му.

Не само митовете за Ботев и Яворов слагат силни личностни акценти в историята на нашата литература. Взрем ли се внимателно в нея, ще установим, че всъщност персоналистичността на аксиологическата ѝ ценностна система е нейна основна типология в продължителен период от време.

Тези ценностни ориентации в нашата поезия са съвсем естествено отразени и в критиката ни, където преобладава портретът, а не проблемната статия, персоналистичното авторово разглеждане, а не цялостният анализ на отделна творба.

Нека добавим и нещо друго: обществения статус на българския писател. Липсата на държавни и обществени институции в последните десетилетия отпреди Освобождението (с изключение на църквата, читалище и училище) създаде в представите на българина особен ореол около дейци, поборници, просветители, революционери, писатели. Отделната активна личност става символ на народността. И това се запазва и след Освобождението.

„Литературните факти”, при които откриваме въпросния автобиогтафизъм, се появяват – това вече беше казано – през един ограничен период от творческата дейност на Яворов. Нека уточним този период: това е времето между 1904 и 1908 г. с един рецидив през 1910 г., т. е. именно символистичният му период.

Любовната кореспонденция на Яворов с Дора Габе и Мина е тази естествена фундаментална среда, в която лирическите творби се схващат действително като израз на автобиографизъм. Нищо повече: известно е, че голяма част от стихотворенията са били изпращани заедно с писмата и са тяхна органическа съставна част.

Последният литературен факт от тази поредица е писаният през 1910 г. в Париж след смъртта на Мина „Философско-поетически дневник”. Създавана под напора на голямата скръб, тази творба всъщност е една творческа несполука. Но известно е, че именно в този „Дневник” се отделя проблемно-тематичното ядро на „В полите на Витоша” и това движение става една връзка межди субективно-автобиогтафичния период в творчеството на Яворов и обективния период след 1910 г.

Макар да е краен изразител на тази тенденция към автобиогтафизъм и макар посмъртното му обществено битие да закрепва този читателски прочит, в рамките на кръга „Мисъл” Яворов съвсем не е единственият автор, чието творчество е стилизирано в тази посока.

В „Мисъл” от това време съществува силен афинитет към очерковата, документалната, мемоарнаата и пр. литература. Десетки страници на списанието са отделени за публикациите на дневника на Денница. Оказва се, че в един момент най-естетическият литературен кръг има нуждата да се движи най-близо до реалността, да естетизира най-конкретното, а не да създава втора, функционална действителност.

Загадката на Яворовата популярност е вълнувала не един и двама литератори от миналото. Ето тук бихме могли да си припомним мисълта на Лотман за различните видове произведения, за възможността те да бъдат естетизирани, да получат литературен израз. При Яворов тази възможност достига наистина крайни форми, така че бихме могли да откриваме противоречия. Някак отделен е Яворов от всички останали.

Надраснал автобиографизма в своето творчество, Яворовата „литературна личност” става нещо само за себе си, става тема, върху която могат да се решават проблеми на социалното ни битие. Още приживе две драми – „Змейова сватба” на Петко Тодоров и „Отвъд” на Антон Страшимиров – бяха първи отгласи на тази формираща се митология. С всичко това Яворов е една мащабна, трагична персонификация на модерния тип художник в културното развитие на България от първите десетилетия на века.

Редица критици виждат още на времето в насочването на Яворов към драмата и в написването на посветените на жени от древността поеми един излаз от затварянето в рамките на личността, отказ от автобиографизма, стремеж към обективиране на художествените идеи. Този процес при Яворов остана незавършен – особено що се отнася до лирическото му творчество. А в драмите, както знаем, независимо от тази обективизация, имаше голяма доза биографизъм. Някои персонажи там могат да се разглеждат като своеобразни лица-маски на Яворовата литературна личност.

Запазени са множество свидетелства, че в последните години от живота си Яворов не ценял своята лирика. Това не трябва да се схваща буквално. Разпасаната публичност на тогавашната преса, свободата, с която се обсъждат във вестниците най-интимни неща, твърде често уязвява болезнено така популярния Яворов. Независимо от конкретните си и ясни очертания Яворовият автобиогафизъм трябва да се схваща и като израз на съдбата на едно цяло интелигентско поколение.