Йохан Волфганг Гьоте - Фауст

Бележки

Посвещение – написано на 24. 4. 1797 г., т. е. повече от двадесет години след създаването на „Прафауст“. Носталгичната тоналност на посвещението, написано в станси, е продиктувана от жалбата на поета по миналото и по някои мъртви негови близки и приятели като сестра му Корнелия, Мерк и Ленц.

Пролог в театъра – написан е под формата на мадригали вероятно към края на 90-те години на 18 в. Идеята за пролога е подсказана на Гьоте от аналогичния пролог на древноиндийската драма „Сакунтала“ от Калидаса. Веселото лице е образ от немската куклена драма от епохата на Ренесанса. Макар и да се противопоставят, образите на Директора, Поета и Веселото лице фактически излагат възгледите на самия Гьоте за театъра, поезията и изкуството.

Пролог в небето – писан около 1800-тата под въздействие на библейската „Книга за Йов“, в която се разказва как Бог подложил на тежки изпитания богатия щдей, за да провери силата на вярата му. Макар че като философска проблематика стои по-близо до втората част на „Фауст“, „Пролог в небето“ съдържа философско ядро на цялата творба, което може да се резюмира като спор за историческата участ на човека, чиято висшва еманация е Фауст – имат ли предели стремежите на човека към познание и основният на тях прогрес на науката и техниката.

На трагедията първата част – работата си над трагедията Гьоте започва вероятно още през студентските си години в Лайпциг. Когато през есента на 1775 г. отива във Ваймар, той вече е написал части от драмата за Фауст, известни в науката под наименованието „Прафауст“. Самият Гьоте унищожава този ранен вариант, запазен в препис в архивата на придворната дама Луизе фон Гьоххаузен и открит едва 1887 г. „Прафауст“, силно повлиян от идеите на литературното движение „Буря и натиск“, чиято водеща фигура е младият Гьоте, е свидетелство за разнния период от работата му върху творбата. От „Прафауст“ отсъстват редица възлои моменти, задълбочаващи философската идея на творбата: двата пролога, вторият монолог на Фауст и сцената „Пред градските врата“.

Нощ – в първия тематичен кръс на трагедията (Светът на науката, любовта) са отразени и Гьотевите увлечения от ранния период на написването на творбата. В сцената „Нощ“ се изявява увлечението на младия Гьоте по окултните науки (алхимия и кабала). По време на лечението си във Франкфурт на Майс след заболяването си в Лайпциг, Гьоте усилено изучава съчиненията на мистиците-алхимици и кабалисти, както и философите-пантеисти: Парацелз, ван Хелмонт, Нострадамус, Велинг, Бьоме, Кеплер, Сведенборг. Интересно е, че той никога не достига до разбирането на Нютон, а остава в кръга на неоплатоническите направления.

Пред градските врата – сцената е написана през втория творчески период, около 1800-тата г., и представя прелестна битова интермедия в пасторален стил.

Работен кабинет – тази възлова сцена от трагедията е започната от Гьоте в Италия (1786 – 1788) и завършена по времето на близката му дружба с Шилер. Сцената със студента фигурира още в „Прафауст“, но е съществено изменена още за изданието от 1790 г.

Ауербаховият зимник в Лайпциг – Гьоте пише тази сцена по спомени от студентството си в Лайпциг. В „Ауербаховия зимник“ са запазени две стенни изображения на Фауст. Някои изследователи сравняват „Гуляя на весели момци“ квартет из немска комична опера. В него Гьоте изобразява веселите, но безсмислени забави на студентите от онова време.

Кухнята на вещицата – Гьоте започва да пише тази сцена в Рим (1788) и я завършва през 90-те години. Тя е свързана с подмладяването на Фауст (в „Прафауст“ героят е млад още от самото начало).

Улица – оттук започва любовната връзка между Фауст и Маргарита, известна в научната литература като „Трагедията на Гретхен“. Още тук се разминават Фауст и Мефистофел, защото сатаната иска само да го увлече в плътска авантюра, която за Фауст обаче е възвишена любов. Но под въздействието на Мефистофел Фауст стига до лъжа, измама, убийство и накрая изоставя Гретхен. Резюмиран, философският замисъл на тази част от творбата се свежда до идеята за пожертвуването на любовта („вечно женственото начало“) в името на новоото, което ще отвоюва по-нататък Фауст.

Валпургиева нощ – от бюргерския свят на реалността Фауст попада в света на фантастиката. Сценичното действие в традиционния смосул на думата е заменено от символика, в която е сублимирало еротичното начало. „Персонажите“ на Валпургиевата нощ идат от света на немското езическо въображение, докато „Класическата Валпургиева нощ“ (2 част) е населена от призраците на елинската митология. И в тази сцена се забелязва как Фаустовата двойнственост убягва на еднолинейността на Мефистофел: Станата води Фауст в света на чувствеността и се опитва да го приспи чрез отъпяваща сексуална наслада, но след срещата с Лилит и танцът на младата вещица се явява видението на Гретхен, символ на чистата самопожертвувателна любов.

Сън във Валпургиевата нощ – както подсказва жанровото определение „Интермецо“, дадено от самия Гьоте, тази сцена няма нищо общо със съдържанието на трагедията. „Златната сватба на Оберон и Титания“ е продължение на сатиричните двустишия „Ксении“ на Гьоте и Шилер, отпечатани от тях в „Алманах на музите за 1797 г.“ Гьоте изоставя античната форма на „Ксении“ и пише новите си литературно-политически епиграми в четиристишия. Шилер обаче отклонява предложението да ги отпечата в своя „Алманах на музите“. В писмо до Шилер от 2. 10. 1797 г. Гьоте известява приятеля си за намерението да включи литературните си епиграми във „Фауст“. Оберон, цар на елфите, е легендарна фигура от древногерманските предания. Брат на Мерове в легендата за основаване династията на Меровингите; пазач на съкровището на Нибелунгите в „Песен за Нибелунгите“. Титания, съпруга на Оберон, е царица на елфите. Разфорът между Оберон и Титания и помиряването им съставят сюжета на Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ“ (1595). Темата е много популярна в Германия на границата между двете столетия (18-19 в.) поради поемата на Виланд „Оберон“ и особено чрез операта на Враницки „Оберон, кралят на елфите“. По-късно Вебер създава немската романтична опера на същата тема („Оберон“, 1826 г.).

Сумрачен ден. Поле – тази сцена съществува още в „Прафауст“ и оттам преминава в окончателната си редакция в проза, която отговаря на мъчителната атмосфера и на настроението на Фауст. Повече от всеки друг път той е съучастник на Мефистофел в престъпленията му, докато опозорената и останала без защитник Гретхен е в затворническата кула в очакване на присъдата си. Прозата в тези сцени звучки като свободен стих с експресивния си слог.

Мрачна галерия – в тази сцена започва любовната връзка между Фауст и Елена. В „Народната книга“ на Шпийс д-р Фауст показва на императора – Александър Велики, а на студентите – хубавицата Елена.

Лаборатория – тази сцена е изцяло символично-алегорична. В нея Гьоте разглежда проблема за взаимоотношенията между Дух и Материя. Хомункулусът на Вагнер е такова изкуствено съединяване на дух и материя, привидно несъединимо в мъжа и жената. Преживяванията на Фауст и Елена в древна Елада са всъщност сън и коментаротие наричат тези сцени „приказката на Фауст“. Фауст символизира германския средновековен дух, а Елена – класическия елински и техния брак е възможен само в приказен сън.

 

Гьоте и „Фауст“

 

Фауст оставя 40 тома със съчинения. Умира на 82 години. Творчеството му прави впечатление не само със своя обем, но и с разнообразието си. Трудно е да се каже като поет или като белетрист е по-голям писател. Поезията пише от юношеските си години почти до края на живота си – балади, елегии, сонети, епиграми, философска поезия. Гьоте се изявява и като блестящ драматург. По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър, чийто индендент и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия. С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман. Световна слава донася на младия писател още първия му роман „Страданията на младия Вертер“ (1774), написан под формата на дневник по действително преживяване. Гьоте оставя трайни следи и в немската мемоарно-автобиографична проза с книгата си „Поезия и истина“. Забележителен естет, теоретик и критик на изкуството.

„Фауст“ е една малка творческа вселена. За въздействието ѝ върху световното изкуство и литература съдим не само по преводите на чужди езици, но и по многочислените интерпретации на темата в поезията, драмата, романистиката и музиката на народите.

Гьоте работи върху „Фауст“ през целия си съзнателен живот на писател. От първоначалния замисъл до окончателния вариант изминават 60 години. Първият вариант, който съдържа повечето сцени от първа част, е написан около 1773-75 г., т. е. преди Гьоте да стане личен съветник на ваймарския херцог. Писателят унищожава този вариант по-късно във Ваймар, но екземпляр от него се съхранява в архивите на една придворна дама. Този вариант се нарича „Прафауст“ и дава възможност да е съди за развитието и съзряването на творческия замисъл.

За период от 10 години Гьоте изоставя работата си върху „Фауст“.

Първата част бива отпечатана обаче едва след смъртта на Шилер. След ново прекъсване Гьоте възобновява работата си над втората чст през 20-те години на 19 век, когато издава фрагмент и от нея, озаглавен „Елена. Класическо-романтична фантасмагория“. Втората част е окончателно завършена през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на писателя, и илиза за пръв път от печат посмъртно 1832 г.

През шестте десетилетия, докато Гьоте твори, светът претърпява огромни изменения, а заедно с него се променя и писателят.

Гьоте определя творбата си като „трагедия“. В окончателния си вариант стиховете са били 12 111 (за сравнение – „Илиада“ има 15 693). Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена.

 

Истинският Фауст

Доктор Георг (или Йохан) Фауст е бивял в късносредновековна Германия и е бил известен в университетските среди като астролог, гадател и лекар. Легендата за него е възникнала след смъртта му в средата на 16 в. Приписвали му се редица чудеса.

Първата народна книга за д-р Фауст била отпечатана 1587 г.

 

Сюжет

В първата част Гьоте пренася действието в епохата на историческия д-р Фауст – края на немското Средновековие. Във втората част героят му действа на обширната сцена на историята, а действието протича в различни историчеки епохи – гръцка древност, немско Средновековие.

Следвайки народната легенда, Гьоте започва с фигурите на Господ и Мефистофел, които водят спор за съдбините на човешкия род. В този пролог е зададена философската тема на творбата: в противовес на Мефистофел, духът на отрицанието, който твърди, че човекът е смешен и жалък в усилията си да подобри своята участ, Господ вярва в неунищожимостта на доброто начало у човека. Техният спор се пренася върху д-р Фауст и Господ разрешава на Станата да се опита да го събланзи, за да му докаже тезата си, че човекът е нищожество, талскано от измамните ветрове на случайността. Така образът на Фауст става символ на целия човешки род.

В народната книга за д-р Фауст, Фауст и Мефистофел сключват договор, скрепен с ркъв, според който дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно 24 години и след изтичането на този срок, получава право над душата му. В романа вместо договор, Мефистофел и Фауст сключват облог. Мефистофел ще получи душата на Фауст, ако успее да го залъже с плътска наслада.

Основната идея на трагедията е вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес.

След сключването на облога Мефистофел повежда Фауст през „малкия“ и „големия“ свят. „Малкият“ свят е немската бюргерска действителност, а „големият“ - обширният свят на митологията и историята.

В началото Фауст се намира в преломен момент на живота си – тъжно признание за безполезността на титаничните му усилия да проумее същността на битието. В народната книга той е мъж с побелели коси, докато в романа е мъж на средна възраст. За да постигне целите си, Фауст призовава Земния дух. Той не успява и това го тласка към самоубийство. Тогава се появява Мефистофел със своя облог. Двамата посещават „кухнята на вещицата“, където Фауст си връща младостта, но тогава е поставен под ново изпитание – любовта му към Маргарита (Гретхен). Мефистофел опитва да го отвлече, общеава му младежка лудория, но той дълоко се влюбва в нея.

Историята за Гретхен е действителна – разказва за озлочестена девойка, станала убийца на детето си.

По съветите на Мефистофел, Гьоте става убиец на брата на Гретхен – Влантин, и майка ѝ. Сломена, Гретхен убива детето си от Фауст, след като попада в лапите на правосъдието.

Централен епизод във втората част е любовта между Фауст и древната красавица Елена. Фауст изпитва пълно удовлетворение от любовта си с нея, докато не научава за смъртта на сина си – Евфорион. В легендите Евфорион е син на Елена и Ахил, но тук е символ натрайността на брака между античността и новите времена и жалбата на Гьоте по ранната смърт на Байрон.

В края на трагедията Фауст се стреми към „наслада от дела“. Тогава той се освобождава го егоцентризма си и се отдава на дейност за благото на хората. Тук образът е автобиографичен – обобщата творческите усилия на Гьоте като пръв минисът на ваймарския херцог, опитвал се да облекчи участта на трудовия народ.