Ангел Каралийчев

Първата си книга Ангел Каралийчев издава през май 1923 г. – единствен текст в нея е революционната поема „Мауна-лоа”. Този текст няма художествена стойност. Поемата се превръща в своеобразно предчувствие за социално-политическия катарзис, който ще разтърси страната само няколко месеца по-късно. Ето защо голяма част от проблемите в поемата се превръщат в център на повествователното внимание и в сборника „Ръж”, изразяващ Каралийчевтото отношение към драматичните септемврийски събития от 1923 г.

Каралийчевият сборник „Ръж” (1925) се вписва в контекста на т. нар. септемврийска литература, която включва онези поетически и белетристични текстове, проблематизиращи националноисторическия катаклизъм от 1923-1925 г. Септемврийските събития слагат окончателно край на хармонията и целостта на българският свят, рушат традиционната ценностна система на човека, гарантираща неговата идентичност.

Сборникът се отказва от документално боравене с историческия факт. Следствие от това е мозаичността на художествения му свят, липсата на ясно изразена събитийност, на описателност, на строга хронологическа последователност между значимите за героите факти. Една от особеностите на Каралийчевия сборник е неговият подчертан лиризъм.

В „Ръж” Каралийчев включва десет разказа. Публикувал ги е в сп. „Нов път” през 1924 г. с псевдонима Илия Чернев. Десетте разказа приличат на парченца мозайка, които, извадени от нея, стават енигматични за анализатора си. Този факт налага текстовете да бъдат четени и интерпретирани именно като части от едно цяло, в което те непрекъснато се привличат и отблъскват помежду си.

Детската вяра, че светът може да бъде обходен до неговия край, се подхранва и от действията на беловласите старци в сборника. В сборника небето е видяно от различен ракурс. Най-често то се мисли от героите като контрапункт на земята. Описанието на човешкия свят в сборника „Ръж” е сведено до описанието на живота в село Орехово. В сборника Каралийчевото село е представено като място на отсъствието.

Преживяната смърт се превръща за Каралийчевите герои в мъчителен спомен, в кошмар, връхлитащ ги всяка нощ, в страшна тайна, която те не могат да изрекат. Така човекът в „Ръж” се оказва разпънат между желанието си да говори (дори да крещи) за смъртта и наложеното му мълчание. Говорът и мълчанието са един от белезите, по който героите в сборника се разделят и противопоставят в битието си на жертви и палачи.

Проблемът за греха в сборника на Каралийчев е неизбежно свързан и с проблемите за наказанието и прошката. Насилието и смъртта акумулират омраза, раждат желание за разплата и мъст.

Мотивът за объркания човек е постоянен мотив в Каралийчевите разкази. Човекът тръфва, изхожда света, връща се, напразно търсейки покой за душата си и забрава. Объркаността се внушава посредством натрупването на въпроси, които всеки път остават без отговор.

Самата смърт в сборника „Ръж” е осмислена като тръгване на път, като заминаване. Движението надолу (в земята) създава представата за смъртта като край, като изчезване, което засилва чувството за безнадеждност и отчаяние в сборника. В същото време движението нагоре (към небето) прокарва идеята за изконното единство на смъртта и живота, за смъртта като начало на друг живот.

Според народните вярвания след смъртта си човек се превръща в птица – птицата представлява душата на мъртвия. Запазени са и редица примери, в които мъртвият се превръща именно в орел.

В сборника на Каралийчев образът на орела се „оглежда” в този на земя: мъжете-орли (соколи) носят и характеристиките на змейското начало.

В сборника „Ръж” огънят е полисемантичен образ, символизирайки живота, той се свързва и със смъртта посредством мотива за Апокалипсиса. Апокалиптичните картини тук са част от виденията на героите.

За разлика от „Септември”, в композиционно отношение „Ръж” не следва схемата: погром – подем, покруса – възторг, днес – утре. Ето защо в сборника картините на мечтания нов свят са разпръснати и вплетени сред картините на „грешния” свят, който днес обитават героите.

Каралийчевият приказен модел до голяма степен се доближава до времепространствения модел в българските вълшебни приказки, за който е характерно едновременното съществуване на два свята, разположени или един до друг (бял – черен свят), или един над друг (горен – долен свят). Между тях има ясно очертани граници, преодоляването на които е строго регламентирано.

Всички обговорени до тук мотиви се събират в образа на ръжта – той е не просто един от образите интегриращи текстовете в сборника, но е изведен и в неговото заглавие. Ръжта е въплъщение на идеята за неунищожимостта на живота, за неговата вечност.

В плана на междутекстовостта бихме могли да отбележим наличието на редица общи мотиви между Каралийчевия сборник и текстовете на Фурнаджиев, Разцветников, Гео Милев. И за четиримата е характерно наслагването на фолклорно-митологични и християнски конструкти, посредством които в произведенията им се осмисля исторически факт.

Постоянен мотив е Каралийчевите разкази е мотивът за греха. Ако в „Ръж” повествователното внимание е насочено към братоубийството и последиците в него, то в следващите сборници „Имане” (1927), „Лъжовен свят” (1932) и „Вихрушка” (1938) – са потърсени и други възможни проявления на човешката греховност.

В част от разказите проблемът за греха е сдвоен с проблема за дълга към общността.

На първо място трябва да отбележим потиснатата събитийност в разказа на Каралийчев. Същностните неща се случват не на равнището на фабулата, а са „пренесени” в спомените, сънищата и виденията на героите. Изграждайки повествованието, авторът се опира на съзнанието на някой от своите герои – така случилото се със и във света постоянно се пречупва през човешкото съзнанието, отзвучава в него.

В повечето случаи Каралийчевите разкази започват „внезапно”, с думите на някой от героите – най-често това е въпрос или глагол в императив. Подобен тип не само скъсява дистанцията между текст и възприемател, но както е известно – силно наподобява началото в лирическата творба. Тази особеност е още един аргумент за определянето на Каралийчевата проза като „лиризирана”. Прякото начало „спестява” повествователните разяснения относно времето и мястото на действието, предисторията на героя и обстоятелствата, които са го „поставили” в едно или друго пространство.

В други Каралийчеви разкази началото фиксира определено състояние на природата. Чрез поредица от метафори и сравнения природата „оживява”, паралелно с човека тя „изстрадва” живота и смъртта. По този начин чувствата се дублират и удвояват.

Както „Ръж”, така и в следващите Каралийчеви сборници биографията на героите е непълна, те са показани в определен отрязък от живота си – най-често в ситуация на избор.

В прозата на Каралийчев реалното и фикционалното пространство съществуват паралелно. Маркери за реалността на описвания свят за многобройните географски имена, които се споменават в разказите. Другият свят е представен с типичната за приказките неопределеност.

Прави впечатление отсъствието на деня в Каралийчевите разкази. В сб. „Ръж” той е част от отдавна изгубеното „вчера” на героите, а „днес” денят „изгрява” единствено в техните видения и сънища. Както в Поляновия текст, така и в „Ръж” героите сякаш са обречени да виждат единствено луната. Образът на месеца припомня и народната вяра, че на неговата повърхност някога Бог запечатва кръвта на братоубийството на Каин – за назидание на човешкия род. От подобна гледна точка нощта и луната в „Ръж” стават образни въплъщения на идеята за тегнещия върху хората грях.

Представата за „лъжовния” свят на Каралийчев доразвива и в следващите си два сборника. И в тях животът на героите прилива на безкрайно лутане из тъмнината.

Специфично е отношението на Каралийчев към фолклора. В някои случаи заемането и интерпретирането на даден фолклорен мотив е подсказано още от мотото на разказа. Специфична черта на Каралийчевия стил е неговата асоциативност. Водеща в текста на Каралийчев е идеята, че страданието и смъртта не само засилват връзката с родината, но стават най-истинската проверка за любовта към нея. Няма да намерим ангели в прозата на Каралийчев. Човекът в нея е тревожно взрян в дребните неща, чрез преоткриването на които разбира смисъла на любовта, на милостта, на прошката и на доброто.

Той дойде като съвсем ново явление в нашата литература. Самобитен талант, самоуверен и жизнерадостен творец, със свой поглед за действителността и с оригинални средства и похвати за нейното изображение, Ангел Каралийчев внася свежест и обнова в чувства и образи. Неговото име е свързано с имената на Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников. Тримата заедно влязоха в историята на българската литература като първи представители на септемврийската литература. Първата антифашистка литература у нас.

Каралийчев е роден на 21 август 1902г. в голямото село Стражица, Търновско. Първоначално и прогимназиално образование получава в родното си село. Още тогава едно негово класно упражнение било четене като най-хубаво пред целия свят. Майката на Каралийчев – проста селянка, къщочница – знаела много народни песни и хубаво, с чувство и дълбоко вживяване. Гимназията следва в Търново. В стария престолен град той живее съвсем оскъдно.

В края на 1923 г. започва да излиза сп. „Нов път”. Още в първата книжка – както споменах – той участва със стихотворения. Много от разказите му, наситени с лиризъм, са в същност стихотворения в проза. По лиризма и образния стил той прилича на съветския белетрист Всеволод Иванов в ранния му период. Каралийчев създаде една нова поезия на селото, която стана поради своята вътрешна обемност израз на душевността на целия народ. Каралийчев се оформи като поет на българската земя.

Сборникът разкази „Ръж” (1924) представя в най-хубавите му черти облика на младия автор, някои от които остават трайни за неговата творческа личност изобщо. Поет, които мисли в белетристични форми, разказвач, чийто основен стимул е чувството, а главна творческа сила – едно лесно запалващо се въображение, и чиято реч е развълнувана от лиризъм, Ангел Каралийчев се изявява като рязко обособена художническа индивидуалност. В онова време, когато не можеше да се възславя революционното дело на септемврийските борци и да  се протестира против терора на фашистите, изкуството на Ангел Каралийчев намери средства и похвати да изрази и скръбта за жертвите, и възторга от героите на въстанието, и негодуванието на народа, и вярата в светлото бъдеще.

За фашистките изстъпления се намеква на много места в разказите му. Лицата, които рисува Каралийчев, са самоуверени и горди, съзнаващи своята сила и правота, мечтатели и борци. За художественото въплъщение на своите видения авторът черпи материал както от действителността, така, и то много често, и от фолклора. Той е бил винаги усърден читател на сборниците с народни умотворения, изучавал ги е внимателно и е загребвал с пълни шепи от тяхното богатство. Всеки ред у Каралийчев е образ.

Ангел Каралийчев притежава някаква магическа сила – да оживи всичко, до което се докосне, да събуди мъртвата материя, да я одухотвори и раздвижи. През 1924-1925 г. Ангел Каралийчев е близък сътрудник на сп. „Звънар” – списание антифашистко, еднофронтовско. След събитията през 1925 г. Ангел Каралийчев „се стъписа” – както сам се изразява, - т. е. отстъпи от дотогавашните си идейни позиции, скъса връзките си с комунистическото движение и стана сътрудник на сп. „Златорог”. През 30-те години в началото на 40-те се увлече по пътешествия – ходи в Румъния, в Барселона, Париж (дето прекарва 6 месеца) и другаде. Резултат от пътуванията му бяха винаги свежи, поетични „Пътни бележки”. Тия „бележки” представят значителен ио особено поетичен дял от неговото творчество. Около 15 години той редактира литературните страници на сп. „Кооперативна просвета”. След 1925 г. – към края на 20-те години и особено през 30-те и началото на 40-те – Каралийчев се поотпусна като творец. Перото му падна под идейно-естетическото равнище, на което се беше издигнал.

Школата на комунизма. От нея му остана любовта към народа, тревогата за съдбата на бедните хора, хуманизмът. Най-хубавите му произведения имат народностен характер. Модерни сюжети той не търси, абстрактни теми не го интересуват. Неговата митологична фантазия свързва днешното с миналото, станало е измислица, преживяно с предчувственото – и така създава нов свят, който ни се налага.

От ранните Каралийчеви разкази из съвременния живот истинска белетристична стойност и поетична сила притежават „Орли” – свежа, ароматна картина на селска еротика и „Сеитба” – социално реалистично произведение, в което внушително е изразена мъката на бедното селско момче, което жадува да се учи, а няма средства. В „Каменното момиче” са намерили израз мъката на самотния и оная чиста любов към хората, оная човечност и чистота, които са особено присъщи на Каралийчевото творчество.

В много свои творби Каралийчев разказва с патриотично преклонение за големи събития и личности в историческата ни далечност. Той живее с някакво мистично преклонение към древността. Като мисли за миналото. Каралийчев изпита чувство на мъка, че ни са останали от него много малко паметници. И той написва няколко разказа с исторически сюжет, в които в никой случай не трябва да търсим точни исторически факти – макар че някъде се сочат дати, - а само чувството на автора за подвиха и мъката на онова време.

В творчеството на Каралийчев преминават едно в друго реалното и приказното, реализъм и романтизъм. Най-голяма популярност и слава му създадоха неговите произведения за деца. По природа, по творчески похвати той има всички качества на роден детски писател. Собствено у него мъчно можем да отделим автора на разкази за възрастни от автора на приказки за деца – толкова тия два вида творчество са свързани. За автора народното творчество е една особена действителност, от която той взема мотиви и образи, тъй като всеки художника на словото черпи материал от околния живот. И както никой художника на словото не фотографира, не копира точно действителността, така и Каралийчев не повтаря народната приказва. Не би могъл и да стои това: творческият импулс у него е тъй силен, че налага своя печат на всичко, до което се докосне.

В приказния свят на Каралийчев е намерила израз нее само личността на автора. Тук са добили въплъщение и черти от характера на нашия селски народ. Романтизирани и подчертани индивидуално, но по начало вечни. Преди всичко – дълбокото съзнание, че трудът е добродетел и дълг на всекиго. Книгите, които съдържат произведеният му за деца, по брой надминават цифрата 40: „Мечо” (1925): „Жълтици” (1926); „Чудната свирка” (1927), „Крилатият юнак” (1927), „Богородична сълза” (1928), „Приказен свят” (3 тома), „Мравешка история” (1931), „Божият ратай” (1936), „Бялото гълъбче” (1951) и много, много още – на всяка година се пада по една, а понякога и две. Той е най-плодовития детски писател у нас.

Той работи като редактор в издателство „Народна младеж”, във в. „Литературен фронт” и дълги години след това е издателство „Български писател”. Той е автор на един от първите очерци за трудовия устрем на народа след социалистическа революция у нас и написа с възторг хубава книга за Георги Димитров: „Наковалня и чук” (1952).

Каралийчев ни остави художествено творчество, с което внесе в българската литература значителни естетически ценности. Едно безсмъртно творчество: в него бие неспокойният ритъм на едно голямо сърце, което обича света и хората.