Никола Фурнаджиев

Никола Фурнаджиев е един от най-самобитните български поети. В неговата лирика са отразени черти от нашия национален характер и живот и заедно  с това горещият дъх на съвременната обществена действителност. Роден 27 май 1903 г. в Пазарджик, където тогава баща му е работел като техник в Околийското инженерство. Поради професията на бащата, който после следва в Германия известно време строително инженерство, семейството му е променяло няколко пъти своето местожителство. Най-дълго живее в Сливен при родителите на майка, които били съвсем бедни хора.

За пръв път Фурнаджиев печата свое произведение през 1918 г. като ученик в пети (девети) клас в хумористичния вестник „К’во да е” – хумористичното стихотворение „Неволи”. След излизането на първия брой вестникът бил конфискуван и редакторите, заедно с неколцина кводаисти, арестувани. Фурнаджиев престоял две нощи в мазето на Военното комендантство и бил разпитван два пъти. Военните били страшно разсърдени от някои произведения във вестника, в които се нанасяла „обида на пагона”. Инцидентът с „Весели страници” показва, че младият 16-годишен поет е живял с антимилитристични настроения.

Той продължава сътрудничеството в софийския „К’во да е” и публикува в него към 30 стихотворения и редица произведения в проза. Общото впечатление от неговите стихове – а и от прозата, доколкото я има – е, че те са в духа на кводаистката поезия. Той се издига над кводаистката атмосфера. Усвоява стихотворната реч, макар да следва все още художествените похвати и средства на Пенчо Славейков и Яворов, които винаги е признавал за първи свои учители, и символистите, като стига някъде дори до подражание. Но стихът му укрепва бързо и покрай чуждите навеи, през книжните вдъхновения се насочва към израз на лични мисли и чувствата на поета.

В ранните си стихотворения Фурнаджиев се бори с инстинкта си на творец за свой вътрешен свят. През есента на 1922 г. Фурнаджиев се записва да следва медицина в Софийския университет. Той вече е недоволен от ученическите си стихове и ,както изглежда, през първата си студентска година е повечето чел, отколкото писал. Любим поет за цял живот му остава Ал. Блок, от когото превежда като ученик стихотворението „О подвигах, о доблестях, о славе” и го печата в сп. „Изгрев”. Не причислява ранните стихотворения към своето творчество. „Стиховете ми – казва той за тях – бяха писани под чужди влияния и аз не им отдавам значение”. Те представляват някаква ранна предистория, когато още не се е проявила истинската творческа природа на автора. Себе си той намира едва след Септемврийското въстание: въстанието заедно с обществено-политическата атмосфера след неговото потушаване – ето оня мощен двигател, който пробуди истинската творческа личност у Фурнаджиев, строго обособена, със свой поетичен свят. С новия си септемврийски образ той влезе в литературното движение у нас.

Въпреки драматичните моменти в неговото сериозно творчество, въпреки трагичните ноти в него то е вътрешно монолитно в централната си насоченост, определена от основната проблема, която вълнува автора на цялата му лирика от „Пролетен вятър” насам – проблемата за отношението между поет и народ.

След влизането си в „Нов път” той продължава да чете съветска литература. При борбата, която „Нов път” водеше с буржоазния литературен фронт, при раздвижването, което бе настанало в редовете на привържениците на модернизма в началото на 20-те години, възникнаха чести спорове. В страниците на списанието Фурнаджиев се намесва в тия спорове и участва в борбата против остарялото в изкуството, против фалшивото новаторство – в защита на истински новата революционна литература.

В борбата със старото изкуство той оформи своите естетически позиции, а в творчеството си изгражда своята нова поетика. Той отрича не само символизма – „тоя бездушен, безличен, еднообразен символизъм, който като пластове пепел тежи над душите на някои млади поети” – той отхвърля и всички ония, дори социални „песни”, които звучат мелодично-сладичко и звънко и равнодушно”, защото им липсва вътрешен огън. Критикува остро авторите, които се занимават със „стихотворно човъркане”, преследва посредствените и бездарните. Особено противна му е онази „парфюмирана и рахитична поезия”, с която пълнят списанията мнозина млади поети. Той е съгласен с издигнатия от Гео Милев Лозунг: „Българската поезия има нужда от оварваряване” – но възразява, че не бива да се приемат в името на тоя лозунг като положително явление различни лъженоваторства, както прави това някъде Гео Милев.

Той никога не позираше с литературна начетеност и не пръскаше усилията си безразборно в много посоки. Имаше усет за ценното и на него спираше своето внимание. Той воюваше за ново революционно изкуство, разкриваше своите идейно-естетически позиции като поет-комунист с категоричност и твърдост. Той имаше полемичен, борчески дух, спореше с буржоазния литературен печат.

Той беше твърде критичен – не само към чуждите работи, но и към своите. Искаше да чуе обективното мнение за стихотворенията си и никога не се сърдеше за критическите бележки – независимо от това, дали ще ги приеме или не. Намереше ли бележките за справедливи – вслушваше се в тях. Той твореше бавно – стих по стих, строфа по строфа записваше, проверяваше звученето им, смисъла им и преработваше, недоволен от нахвърляното.

Макар да живееше в някакво силно вътрешно напрежение и да беше предразположен към прояви на буйство, той умееше да се овладее, да бъде тактичен – отличаваше се още в младите си години с една особена мъдрост. Но понякога в искреността си, или засегнат дълбоко от нещо, или в презрението си към някого той можеше да бъде твърде груб. Но винаги принципен.

В първите години на студентството си Фурнаджиев участва в „нестихналите след въстанието борби на нашата лява интелигенция”. Стихотворенията му, печатани в „Нов път” и поместени в сбирката „Пролетен вятър” (1924), влизат в оная нова вълна от революционна литература, която се появява непосредствено след Септемврийското въстание. Тая литература, известна като септемврийска, беше своеобразно продължение на линията на Смирненски.

Най-близък до Смирненски – и по съдържание, и по форма на стиховете си – беше Асен Разцветников в „Жертвени клади”. Още първите негови две стихосбирки „Пролетен вятър” (1924) и „Дъга” (1928) очертават образа на един самобитен, мощен поет, който се отделя рязко от другите и заема свое сигурно място в българската лирика.

Фурнаджиев се появи в българската литература като истински новатор – и в постановката на проблемите, и в третирането на темите, и в образната си система, и в творческите си похвати, и в своя поетичен речник. Богатата гама от настроения и мисли, силата, свежестта и някъде суровата първичност, дори грубост на образите, тревожната музика, трагичната атмосфера на стихотворенията в „Пролетен вятър” и „Дъга” идат от Септемврийското въстание, дълго време трайна тема в творчеството на Фурнаджиев. Първият аспект на тая тема е отражението на фашистките изстъпления в живота и в душата на народа, емоционалната реакция срещу терора след поражението, мъката по убитите борци.

Чужд на всяко копиране на реалния живот, в стремежа си да долови неговата същност поетът търси образи, годни най-кондензирано да въплътят чувството, което вълнува него и другите, да предадат осезателно впечатлението му от преживяванията на народа и от действителността.

Първото чувство в стиховете на Фурнаджиев е мъката от поражението на въстанието – мъка и на народа, и негова лична. Но в септемврийските стихотворения на Фурнаджиев са израз не само на мъка и на протест – в тях ни зарязва, отначало като подпочвено течение, а после и открито, ясно изразен борчески патос, свързан с възторга от героичния подвиг на народа.

Народът у Фурнаджиев – това е преди всичко селската маса, това са „сивите селяни” с първични души, но с революционизирано съзнание, свързани на живот и смърт със земята. Затова, когато те се бунтуват, и земята се бунтува. У Фурнаджиев природата и всички предмети в нея са живи същества, олицетворени, както и цялата земя. За Фурнаджиев конкретната действителност е материал, от който той се ползва по свой начин, за свои творчески цели, без да следва нейните външни прояви. Близък е до известна степен на експресионизма. В него има черти и на реализъм, а твърде често и на романтизъм.

Отношението към земята от Фурнаджиев е сложно: в неговата поезия са преплетени чувството на възторг от родната земя, от родината с философското схващане на земята като космическа сила, едно особено чувство към трагичната участ на „земята бунтовница”, т.е. на народа, с усещането за сливане с нея като основа на нашите деяния, на цялото битие на човека, противопоставена на всичко абстрактно и метафизично. Срещу символизма с неговия песимизъм, краен субективизъм, отчужденост от народа и социалните борби той издига нова ярка поезия на земното и конкретното, на оптимизма и социалните чувства, на дейния хуманизъм, на вярата в народа и в светлото начало на живота.

След атентата в църквата „Св. Неделя” в 1925 г. Фурнаджиев бива арестуван в Чирпан, доведен под стража в  София и затворен в Дирекцията на полицията. Благодарения на застъпничеството на Димитър Нейков, социал-демократ, приятел на баща му, той бива пуснат на свобода под наблюдение на полицията („под надзор”). През втората половина на 1925 г. той печата в различни списания, но най-много в „Златорог”, на който става редовен сътрудник.

Поезията на Фурнаджиев след отиването му в сп. „Златорог” в 1925 г. е изпълнена, особено през втората половина на 20-те години, с мъчителни противоречия, със зигзаги на мисълта и чувствата, с драматичен спор в душата на поета между противоположни тенденции, с подеми и падения на самочувствието. Целият комплекс от тия противоположни изживяване, резултат на откъсването му от народа – неговия основен герой – и от комунистическото движение – неговото вдъхновение.

След нощта на драматичните вълнения и тежки настроения у Фурнаджиев настъпва винаги светло утро. В душата му напират потиснати борчески настроения. В своята поезия той ни е дал сам своята психография на роден бунтовник. Основното в неговата активна природа е непокорството. Ограниченията го измъчват, пасивността го гнети. По различни начини и през 20-те, и през 30-те години изповядва той тая своя същина.

Като особено единство са почувствани у Фурнаджиев жената и земята. Те се сливат в един образ, в една сила („Миг”). Затова и любовта тук придобива особен характер. Най-силното чувство на Фурнаджиев е чувството на земята – образ, който изпълва цялата му поезия. За него тя е родната земя, в която са му „мили даже псетата”, и корава пръст, в която впива жадни устни, и земя родилка, която дава плод на хората, и космична сила. Поет на земята, той чувства дълбоко нейната красота и вечност. Тя го държи в своята власт, привлича го, зове го.

Изоставил след две годишно следване Медицинския факултет, той се прехвърля в Историко-филологическия, дето изучава педагогия и философия, и завършва висшето си образование през 1930 г. До 1933 г. работи в Министерството на народната просвета. През 1931 г. е член на редакцията на литературния вестник „Съвременник”. Там, особено последните години, той се чувства угнетен.

През тия години света се бяха разразили събития, пред които поет е чувствителна гражданска съвест, какъвто бе Фурнаджиев, не можеше да остане спокоен и безразличен: завземане властта от хитлеристите в Германия, Гражданската война в Испания подготовката на война в Съветския съюз. Наставаше време, когато гражданската мисия на поезията трябваше да се прояви в пълната си сила. Още в първите му тогавашни стихотворения се усеща горещия лъх на една дълбоко неспокойна съвременност.

И с това поезията на Фурнаджиев се влива напълно в общото течение на антифашистката поезия, чиято първа задача беше да се бори против войната. В неговата поезия през втората половина на 30-те и първата половина на 40-те години звучат най-силно два мотива: изобличителен, който разкрива задушния обществен и главно морален въздух на фашизма, и оптимистичен, който утвърждава вярата в идването на един нов свят. Тия мотиви се развиват в сложна смисловна и емоционална поетична атмосфера. Поезията на Фурнаджиев не познава спокойствието на обективния рисунък.

През 1938 г. Фурнаджиев се завръща от Цариград, учителства една година в гимназията в Пазарджик, след което се прибира в София, дето е назначен служител в отделението за основно образование при Министерството на народната просвета. Социалистическата революция го заварва учител по философия във Втора софийска девическа гимназия.

Проблемите на народа, за родината, за епохата, които стояха в центъра на неговото творческо внимание, продължиха да го интересуват и след 9.9.1944 г. И сега те получиха пълно разрешение. Първите плодове на неговата повишена творческа активност влязоха в сборника „Велики дни” (1950). За съжаление в много стихотворения от тоя сборник мъчно може да се познае, и то само тук-там, истинският глас на поета Фурнаджиев. Защото достигаше до нас през култовската атмосфера, която го заглушаваше и променяше неговия тембър. Над поета, както и над цялата наша литература тежаха догматичните ограничения на култа, готовите формулировки, установени и повтарящи се изрази в литературата.

Поезията на Фурнаджиев след Девети септември е дълбоко оптимистична, но в нея няма място за показания оптимизъм, за плакатния възторг. Оптимизмът в нея придобива своята искреност и сила от пълното, всестранно изобразяване на живота. Основната проблема на нашата социалистическо-реалистична литература – изображение на днешния човек – е получила в неговото творчество убедително решение.

В работите си след Девети септември Фурнаджиев се явява в нов поетичен профил, близък до стила на стихотворенията от 30-те години, но различен от стила му в „Пролетен вятър”. Но това са два профила на една и съща творческа личност. Стилът на автора в последните му три сбирки – това е стилът на спокойната простота, на мъдрите лирични размисли и задушевната поезия. Тоя творчески профил обаче не отрича профила на „Пролетен вятър” с лудуването и буйната тревога – той допълва само богатия творчески образ на поета. Нещо, което говори за различните възможности на неговата творческа личност.