Пенчо Славейков

Страници за Славейков

 

 

Безспорно Пенчо Славейков е една от най-мощните и същевременно най-противоречиви творчески личности в нашата национална литература. Сътвореното от него крие в глъбините си истинската му природа, към която трябва да се пристъпва строго професионално и без предубеждения.

 

Д-р Кръстев – Пенчо Славейков

 

Всяко Алеково слово говореше само на всички сърца и на всички души – от висшия аристократ на ума до последния читател на политическите вестници; благоуханието и задушевността на Пенчова стих се чувства само от сродни нему натури или от художници по душа. Величието на Алекова дух, сувереността на негова поглед, остър и проницателен, блестят във всеки негов ред и се налагат на всеки читател. Не е така у Пенчо Славейков. Глъбината на неговата дъша и неговият мощен взор са достъпни само да обгърнат съвкупността на неговите творения и да проникнат зад онова було, което им намята тяхната рядка художественост.

Автори като Пенчо Славейков остават дълги години само на себе си и когато един ден бъдат открити от една родна душа и добият известност не отива много по-далеч от тяхното име: творенията им и тогава остават запечатани със седем печата и се четат или поне разбират само единици, само от ония, които не са от тоя мир, които живеят дълбоко, дълбоко в душата – живота на своите чувства и на своите блянове.

Да се оцени неговото творчество, ще рече, да се разтвори един нов художествен мир, да се разбере и обясни едно творчество, което по своята изключителност стои високо над естетическото ниво както на широката публика, така и на професионални критици и рецензети.

Любимци – на критиката и на широката публика – биват такива поети, които се движат преимуществено в общи, достъпни за всеки среден читател идеи и чувства; които обличат своите творения във форми, познати всекиму още от школните книжки и славата на които може да се тръби и предава от уста в уста с шаблонни, охлузени от употребление думи и фрази.

Пенчо Славейков не притежава нито едно от тия качества. Идеите и чувствата на Пенчо Славейков са най-индивидуални и са черпани не из вътрешния мир на масата, а из неговия вътрешен мир, сиреч из душата на един човек, който се развивал в най-изключителни обстоятелства, под бремето на една зла орисия. Сюжетите и героите на Пенчо Славейков не са били досега – освен с малко изключения – нито велики общочовешки идеи, нито въобще национални събития и лица, а или индиферентни мисли, или такива като него ненормалности и мъченици на своето призвание, на своите непостижими стремления.

Две съвършено различни души, два съвършено противоположни свята представлява за нас поезията на Пенчо Славейков. Беззаветна скръб и дълбока меланхолия – да владеещото чувство на едната душа; беззаветно веселие и леко шегобийство – са владеещото чувство в другата душа, в другия свят.

Веселият шегобиец е изгубил способността да се смее, реалистът е станал някакъв трансцидентен идеалист, който възвисява и чисто чувственото и го съзерцава в някаква абстрактна спиритуалност; лекият стих, както и пластиката на езика и на рисуването са изчезнали и на мястото им намираме тежък стих и визионерен език, в който всяка дума е откъртена от сърцето и е напоена с неговия живот. Поетът ни пренася в тъмните глъбини на душата и ние съзерцаваме скрити психически процеси, на които рой сам едва е могъл да даде всичката художествена релефност. Самите сюжети са мрачни, в първите две неща даже мъчителни, но и в трите безотрадни: велики страдалци, волни и неволни мъченици на своя гений и на своята природа. Някаква упорита, стагнирана меланхолия внесе над целия този нощен мир, оная меланхолия, която обхваща духа пред последните световни проблеми или сред пустинни, самотни поля и долини. Без да се издава нито с една душа, в нейната светая светих, и ни е направил зрители на недостъпни за външното око болки на сърцето.

„Сърце на сърцата” заема особено място сред тия очерки. То не рисува картина на страдания, а картина на екстаз: то не въвежда в самотните душевни беседи на един художник-отшелник, както другите четири, а ни прави слушатели на проповедите на една екзалтирана, незнаеща съмнения душа. Едва ли поетът е избирал съзнателно формата на изложението, но и с нея той е схванал една особеност на онзи поет, най-смелите блянове на когото не са били потайни нощни изповеди на сърцето, а громки аргументации на ума и релефни изваяния на фантазията.

В жива препирня с неколцина спътници, между които ви се струва да съзираме неговия другар в изгнанието и в световните лутания, лорд Байрон, Шелли слиза по стръмния приморски бряг към своята лодка, за да направи последната си лунна разходка по милите и родни на неговата душа морски ширини. Той говори на другите за истината, като единствен фактор и единствена цел на живота. Цялата своеобразна поема е едно свободно възпроизвеждане на мечтанията на Шели за духовната красота, като най-висок човешки идеал.

В „Сърце на сърцата” действието захваща надвечер.

Славейков се е развивал под две съвсем различни влияния: от една страна, поезията и характерът на бащата, от друга – личните страдания. Първото влияние е било, както изглежда, тъй мощно, че е могло да спаси духа на поета от помрачение и да му запази ясния взор и даже способността да се смее над себе си и над другите. Второто влияние води началото си от деня на неговата болест и е владяло, кога по-слабо, кога по-силно, но безотлъчно духа ми. Той не обича да говори за себе си, затова творенията му не изказват пряко неговите чувства.

Макар и пряко да не ни говори за себе си и за своите чувства, неговите произведения носят неразличими следи на неговата душа.

Езикът му е нещо съвършено ново и самобитно. Неговата заслуга за развитието на нашия стих и нашия поетически език е безспорна. Всяка дума е проникната с дълбоко душевно настроение, което се предава на читателя. Славейков сякаш забравя, че поезията не е място, дето може безнаказано да се трупат, като в някакъв речник, непознати никому провинциални думи.

Има поети, за които писането не е труд, които творят с изумителна лекота и бързина и произведенията на които все тъй леко се четат; има и поети, които създават с усилен труд, но в създанията на които няма никакви следи от творческата мъка и които, следователно, се четат все тъй леко и увлекателно. Пенчо Славейков не е нито първия, нито втория тип писатели. Той твори с труд, с продължителна и усилена работа и неговите творения сякаш носят печат на своето произведение. Те не се четат леко, те не увличат, те не поглъщат читателя, не го правят да забрави себе си и да изчезне в тоя мир, в който поетът го въвежда.

Освен художествените си достойнства „Пътните очерки” на Пенчо Славейков имат за нас това особено значение, че ни рисуват с една рядка живост външния човек, рисуват ни личността на поета, както се отразява тя в живота – с една поразителна близост до оригинала. „Пътните очерки” имат за критика особено значение, като синтез на двата елемента на неговата поезия: душевната глъбина и леката шега.

Пенчо Славейков е в своята поезия художника par excellence, у когото не се вдъхновява нито от великите общочовешки идеи, нито от социални въпроси, нито от метафизически ламтения. Широкият размах в смелите устреми са почти чужди на неговата поезия, както и са чужди грандиозните картини, възвишените чувства, увлекаващото движение и бурно пулсиращия живот. Неговата област е поезията на настроението, в най-широкия смисъл на думата – настроение в природата и в душата, поезията на епическото, спокойно и пластично изложение. Творенията на Пенчо Славейков няма да вдъхновят читателя за трансцедентни идеали, няма да го изпълнят с възвишени чувства, няма да го унесат в утопични социални блянове. Но те ще го вдълбочат в неговата собствена душа, ще му разтворят поезията на тихите душевни омаи и на сладостните чувства и ще му доставят най-чисти художествени емоции.

 

Божан Ангелов – Пенчо П. Славейков. Литературна характеристика

 

Поетическото дело на П. П. Славейков се представя досега от три сбирки – „Момини сълзи” (1888), „Епически песни” (1896), „Блянове” (1989) – няколко песни от националната поема „Кървава песен” и ред преводи от съвременни немски поети. Едни от тях обработват сюжети, заети от народната словесност („Чунар”, „Змейново любе”, „Луд гидия”, „Коледари”), други – такива, заети от народния живот и обработени в духа и стила на народната поезия. („Коняр”, „Ралица”, „Бойко”, „Етър назад се повръща”, „Опак край” и други).

Нашите поети и писатели, образувани изключително под чужди влияния – нашите книжовници едва сега започват да правят опити, за да приспособят формите на нашия фолклор за цели на съвременната книжнина.

Впрочем П. П. Славейков е напълно примирен с положението си на малко популярен поет. Собствено, той мисли, че тъкмо това е истинското положение на един поет, който се издига над равнището на тълпата. Той цени повече като поет на избраниците, в душата на които гори същият огън, и презира широката именитост пазарската мълча и слава.

Неговите идеи и форми произхождат от два различни източника – народното наше творчество и модерното европейско творчество. П. П. Славейков е епически поет – един съзерцателен натюрел, който живее и твори чрез силата и средствата на своето въображение.

„Коняр” ни пренася в една оригинална сграда. „Коняр” е песента на един млад българин, отишъл наред по служба, като конят, при един паша в Цариград. Сюжетът на песента е почерпен от епохата на турското владичество.

Твърде ограничено място в творчеството на П. Славейков заемат национално-историческите сюжети; но и колкото ги има, всички са обработени с един строг обективизъм.

Най-широко място в творчеството на П. Славейков държат сюжетите, които ни рисуват образите на герои на мисълта и чувството. Това са любимите теми на поета. Той разделя човечеството на два дяла: избраници и тълпа. Тълпата – това е онази сбирщина от ограничени човешки същества, филистери, за които няма по-високи блага от угодите на тялото. Една по-висока раса съставят героите на творчеството.

„…ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.”

В „Сянката на свръхчовека” П. Славейков представя с една яснота и точност на контурите трагичния образ на твореца на свръхчовека.

Преводите на П. Славейков из съвременните немски поети, при чийто избор той твърде ясно е изявил своите вкусове, съставят един ценен внос в нашата литература и, струва ми се, не са по-незначителен факт, отколкото оригиналните дела на поета.

 

Боян Пенев – Лирическите песни на Пенчо Славейков

 

В Славейковата лирика любовта е възпроизведена предимно като страдание, което издъно обгръща душата и дава особен чувствен колорит и на най-незначителното вътрешно преживяване. Повечето от песните с любовен мотив са проникнати от един трагичен тон.

Любовта на Славейковата лирика не е безгранична страст, не е мощно желание, което потапя душата в смут и прехожда от най-тиха нежност в демонична ненавист. Любовта е творчески импулс и като наслада, и като трайна радост, а особено – като трайно, безмълвно страдание на душата. Затова и разлъката не като момент, а като продължително, мъчително изживяване е най-продуктивна – дори тя е едничък източник на творчество и само в нея бива постигната най-висшата, най-чистата и най-хармонична любов.

Друг един, също тъй основен мотив в тая лирика е радостта и мъката на творчеството. Този мотив съдържа два ясно разграничени момента: субективен – личния, интимния поглед върху собствените творчески сили, и външен – който отразява отношенията на художника към тълпата.

Онова, що свързва в една цялост основните мотиви в Славейковата лирика - самотността, любовта като радост и страдание, характерни настроения и рефлексии през пладнята на живота и най-сетне радостта и мъката на поетическото творчество – и ги подчинява на едно основно настроение, е блянът. Сън за щастие е една лирическа поема с пролог – бодростта и вярата в зорите на ранна младост – и епилог – самотният гроб на бляновете. Лирическото чувство, което има в основата си бляна, е възпроизведено като вътрешен, пасивен драматизъм.

Най-интересният, най-същественият момент в тая лирика образува отношението на поета към природата. В отношенията между поет и природа най-ценен е оня момент, в който те взаимно се абсорбират, преливат се едно в друго. Чрез природата, чрез нейните разнообразни външни форми и състояния поетът прониква в собствената си душа. Поетът изчезва като личност. Личното „Аз” е сподавено, претопено в една художествено обективна форма. Този вид лирически израз преобладава в сбирката. Чрез природата той долавя и тълкува себе си. Тук тя е символ.

Изобщо художествените образи и символи в неговата лирика са продукт на съзнателна, строго обмислена работа над съдържанието на външни възприятия. Изобщо в своята лирика Славейкова рисува природата такава, каквато е видима за неговото вътрешно око, а не такава, каквато я вижда с външното си око.

На контемплативността в Славейковата лирика може да се противопостави емоционално-рефлективният характер на Яворовата лирика; последната се характеризира от неспокойно чувство и възбудена, също тъй неспокойна рефлексия. Крайната форма на лирическото чувство у Яворова е – поривист лирически афект, у Славейкова – сълзлив сантиментализъм.

Славейков е художник в този смисъл, че образите в неговата лирика са ясно очертани символи, които напълно покриват лирическото настроение; изворът на неговото вдъхновение е в едно уталожено, съзерцателно състояние на душата, при което замират най-неспокойните вътрешни пориви и дисонанси.

Тонът на Славейковата лирика се характеризира с мекост, елегичност и задушевност. Яворовата лирика често бива сподавен от остри, бих рекъл, вагнеровски дисонанси и най-противоположни и разнообразни модулации на лирическото чувство. У Славейкова формата е почти еднообразна; откъм музикалност, ритмичност, тима неговата лирика не е тъй богата, както Яворовата. Лирическият стил на Славейкова е също тъй установен и индивидуален.

Могат да се посочват като два художествени похвата, твърде характерни за външната форма на неговата лирика: 1) повторение (в едно и също стихотворение) както на отделни дум и изрази, тъй и на цели стихове и 2) лирическо поантиране, постигнато било чрез повторение на споменати по-рано художествени образи или загатнати вече настроения, било чрез прекъсване обрисовката на художествения образ, или пък на последователния израз на настроението и завършване с един неочакван поант – художествен образ или внезапна загатка за същинското настроение.

Вътрешният ритъм на тая лирика не се отличава с голямо обилие на тонова; и затова колкото повече варира основната тема, толкоз по-монотонна става. Актуалното значение на всяка индивидуална поезия е право пропорционална на отразения в нея чувствен мироглед и на неизчерпаемостта и вечната свежест на въплътените в нея художествени образи. Обективният оригиналитет у даден художник – оригиналитет на сюжетите, на външните образи, на маниерите – само по себе си е от второстепенно значение за оригиналността и силата на творчеството; непридружен от едно ценно индивидуално чувство, което да го мотивира, той остава само един незначителен сурогат на истинския, субективния оригиналитет.

Идейното съдържание на Славейковата лирика е от второстепенно значение; в идейно отношение тя не се отличава нито с дълбока мисъл, нито с тъмни, но все пак продуктивни рефлексии Тя е ценна предимно поради художественото си значение. Славейков като художника ще влияе изобщо не с поетическото съдържание на своите творения, а с художествено-естетическите идеи. Новото, с което Славейков обогатява художествените форми на нашата поезия и което от твърде голямо значение за сегашната фаза на нейното развитие, е – решителното подчертаване на един националнопоетичен елемент.

Прозрачност и яснота в израза на лирическото чувство. В нашата поезия поетическата индивидуалност и искреност са голяма рядкост.

 

Владимир Василев – Любовната лирика на Пенчо Славейков

 

В самоизмамата на поетическата радост и тъга, живее Пенчо Славейков за любимото същество. Вместо любов поетът я назовава обич, за да изрази тъкмо нейната чистота и безкористие. Любовта тук е едно състояние на душата, което не се определя от никакъв стимул и което е така самопроизволно, както е самопроизволен поетическият екстаз.

Любовта не е зависима от никаква външна цел и не се реализира освен в душата на поета. Нов и рязко изразен индивидуалистичен мотив у Славейкова: страхът, че в реалното общение би се похитила неговата индивидуалност. Любовта е възможна само пти пълна равноценност на личността и не допуща никакво подчинение.

Любовната лирика на Славейкова е слаба откъм емоционална сила и непосредственост. Любовта е едно трайно субективно състояние, в което отсъстват елементите на една жизнена страст: стремлението и силата на моментите. Отсъствието на жест и на драматизация на чувството е една от външните характеристики на Славейковата любовна лирика.

 

Васил Пундев – Двете антологии на Пенчо Славейков

 

„На острова на блажените” е зрялата книга на Пенчо Славейков. В нея широко се разгъва многообразието на поетическата му индивидуалност, разкриват се посоките  кръгозорите на цялата му дейност като поет и общественик. Тя сумира впечатленията на поета като пръв водач в своята страна и от последната, която още напомня откъснат далечен остров с блажени в културната си изостаналост обитатели. Примера на Гьоте той сплете истина и измислица, за да покаже на емпиричната, а възможно правдивата действителност на своя духовен живот.

Всеки вижда в стиховете единния автор-преводач, а в характеристиките – вариации на голям самопортерт, в който тук-там са вмъкнати алюзии за други наши и чужди поети. Трудността ѝ се състои в това, че зад двойниците като самопортрет Славейков дава и образа изобщо на българския поет дотогава. Книгата е не само сбирка на Славейков, а и антология на български поети – такава, каквато би трябвало да бъде една антология от тях. Той се чувстваше стожер на българската култура. Идеята само със свои творби да представи цялото наше поетическо творчество се дължи на обстоятелството, че той мислеше себе си изобщо извор и фокус на културните ни и духовни ценности.

Не всичко, дадено в тия два умопостигаеми образа, е от съществено значение и че не зад всяка черта в характеристиките стои по-дълбок смисъл или алюзия за реална действителност. Книгата има волни измислици, свободна широка шега, която почва с хубавото заглавие и непрекъснато се провира в редовете на всички биографии.

„Островът” стои в близка зависимост от „Немски поети”; характеристиките в немската сбирка са породили идеята за прозрачната мистификация на автобиографиите. „Немски поети” е първообразът на новата антология. Както първата сбирка е от чужда поезия, така и „Островът” предлага чужда лирика, понеже още не могло да се състави „антология” от творения на български поети. У нас и Славейков е един вид немски поет.

Критиката всякога е била благосклонна към неговите творения освен към упражненията му в проза.

Тенденцията на Славейков е да посочи у себе си качества и вътрешни образи, съответни на всички по-значителни индивидуалности в немската поезия.

Както за немските, така и за неговите поети Гьоте е общ учител. Докато Гьоте стои и над всички поети в „Острова”, над целия Славейков, като образец, наставник, учител – срещата с Ницше е частична.

Характеристиките в „Острова” – с точен и стегнат израз, по-ясна връзка на мислите и частите. Като характеристики на поети по-издържани са тия в „Немски поети”. В тях сравнително има по-сполучливо сбиране на чертите около една обща личния в образа, когато в „Острова” обикновеното характеристиката е поразяснена. Честите отклонения за разправии с българската действителност и липсата на реален образ зад рисувания.

 

Малчо Николов – Кървава песен

 

За руските писатели, се говори, че я тях художникът и проповедникът са почти неотделими. Приляга да се каже нещо подобно и за Славейков. „Кървава песен” е не само величествена картина, в която са въсъздадени най-интересните моменти от националния ни живот, но и философия на събитията, възвишен химн на великото дело и на неговите творци. Тя е апотеоз на издигащия се героичен дух на българина, осветяване на неговите вечни достояния. Най-сполучливите места у него са именно ония, които изобразяват състояния, а не действия.

От проницателния поглед на Славейков не е останала скрита нито една характерна проява на националния дух. Заедно с Ботев и стария Славейков, той чувства живо родството на своята душа с народната и разкрива същината, типичните форми на българския бит.

В лицето на Младен Славейков вижда носителя на най-големите и трайни ценности в българската душа – вечния стремеж към творчество, жажда за по-висока култура.

Когато говорим за лицата в поемата, не можем да не се спрем и на едно от най-важните: свидетелят на кървавите събития и на пълното с преходни съдбини минало на нашата страна – старият „бащица” Балкана.

Най-характерната и най-естествена фигура в Славейковия поетически стил е сравнението. Затова изясняването, към което се стреми поетът, става най-сполучливо чрез съпоставяне.

В „Кървава песен” Славейков е събрал и овековечил най-хубавите и оригинални народни изрази. В нея са синтезирани най-бодрите мотиви в нашата поезия. Там намираме съчетани фолософско-религиозните му интереси и стремежи с култа му към народния бит и творчество.

 

Иван Мешеков – Поет на подвига

 

Капитализмът, нахлуващ от Запад в патриархално-еснафска-земеделска България, наскоро освободена от феодално политическо и икономическо вековно робство, извикваше морална реакция на тая класа и нейната интелигенция за борбата срещу материализма. Случката на леда, недъгът на плътта му, параличът на тялото му и свързаната с тях дългогодишна мъчителна борба със страданието, с надвисналата смърт, тяхното дългогодишно мъчително преодоляване в чувството-идея за нравствения идеал, в идеалистично-индивидуалистичната философия и естетизъм – ето кое стана лично за поета Пенчо Славейков оня мирогледен творчески фокус. В тоя мирогледно творчески фокус той съсредоточи вниманието си върху цялата съвременност: битието, обществеността, културата.

Недъгави станах и тялото, и духът на Пенчо Славейков не само поради случката на леда, но изобщо социално недъгава стана – закономерност на обществото и средата – цялата дребнобуржоазна класа с нейната икономика, идеология и пр. поради нахлуващия нов начин на производство и нов прогресивен обективен подход на историческото развитие. Поетическото творчество, специфичната естетическа същност на изкуството сами по себе си са изразители на типичното в живота на епохата, на средата, на класата, на народа. В тая закономерност се създава изкуството, което е обществено-историческа необходимост.

Болезненото самочувство на поета, страданието и песимизмът от личната му орис се превъзмогват и оведряват до жизнерадост и вяра. Той се издига над болеснените и песимистични състояния, с него придобива увереност в своята изключителна съдба и призвание несъкрушима воля за живот, за борба и творчество, в него се изгражда и заздравява самобитната му личност.

Вечните проблеми и смисълът на човечеството и битието стават обект на неговата мисъл. За Пенчо Славейков творческия дух поезията на безгрижните скитници-катунари е може би като една почивка, едно естетическо-илюзивно отпрягане на съзнателние нравствено-героичен дух точно в противоположна посока на безгрижието и безкултурността рам, дето поставя задачи само природата.

У Пенчо Славейков копнежът за опростяване и пълно сливане с народния патриархален светоглед и езика стига до творческа крайност. Той стига до другата крайност – чрез своя „дар” за вживяване и художествено изразяване и изобразяване чрез народния език – до себеобезличаване или себеразтваряне на своето творческо аз в патриархалната народна философия и език в художествените си творби на народни мотиви.

В народните поми и други стихотворения с теми из народния бит като поет-художник той съзнателно се стреми да изразява изключително само чрез езика на патриархалния народ, така че да не чувства културата на ума и личността у автора на “Cis Moll”, „Фрина”, „Симфония на безнадеждността” и др.

Като творец Пенчо Славейков живее едновременно с двата полюса на съвременното му нравствено-естетическо съзнание: идеята за силната личност – свръх-човека, и идеята за патриархалния народ. Обикновената действителност той заменя с действителността на действителния живот: поезията”. Не е против реализма в изкуството (както и не против социалните мотиви в поезията) се обяви той, а против „ограничения”, „тесногръд” реализъм, който не обожествява природата, човека, великия факт на живота и битието, в един пантеистично-мистичен план, в който лично той изживява своя вътрешен преврат и второ раждане в духа. Той се обявява против социалния мотив в поезията, защото не включвал героично-нравственото романтично начало.

Обектът на неговия нравствено-идеен фанатизъм и борба („светия гняв”, „светата злоба”) е в същност дребнавото, суетното, повърхностното, бездейното, негероичното съществувание без трагична дълбочина и без поезия – на мнозинството или отделната личност, все едно: преди войните за националното обединение и преди Октомврийската социалистическа революция от 1917 г.

Причините за омразите и борбите на Пенчо Славейков с Вазов, Величков, Кирил Христов, Страшимиров и други съвременници-писатели трябва да се търсят не само на лична почва: амбиции, зависти и др. п., а на почвата на тоя идейно-културен преврат, който той внесе у нас със своето творчество и личност изобщо със своя героичен индивидуалистичен стил жизнен и творчески художествен.

Встрастеб в борбите на своето ново време както политическите, тъй и литературно-културните, когато неведнъж и критикува, и отрицава съвременниците си (Вазов, Величков), той все пак спазва – поне в поезията си – едно чудно вътрешно спокойствие на творец-съзерцател на националната и общочовешката история, вживян дълбоко в героичния патос и нравствено-естетическият култ към борбата.

В „Кървава песен” изпъква една основна проблема – за претворяването на действителността и историческите факти е художественото творчество. Сравнена „Кървава песен” със „Записки по българските въстания” от Захари Стоянов, в които се описва все едно и също – Средногорското въстание в 1876 г., веднага изпъкват и достойнствата, и недостатъците на всичко обожествяващия новоромантичен-новокласичен похват в „Кървава песен”, и на историко-биографическия похват в Записките, който всичко регистрира, тъй както си е било.

Фактът, че в „Кървава песен” Пенчо Славейков рисува най-подробни реалистични картини на кървавите боеве между въстаниците българи и редовната войска и башибозушките орди и още повече реалистичните и натуралистични картини на масовата свирепа сеч над въстаналото население от жени, старци, деца в Каменград и вън от него, а, от друга страна, съвсем премълчава предателството, скитането в Балкана на разбитите въстаници всред свирепата природа и вражи пусии. Не е искал да бъде верен на историческата действителност е ония ѝ факти и прояви които не са характерни за историческото събитие и неговата нравствена мощ – за новата героична манифестация на българския народ, с която той идеално престава да бъде роб и се нарежда до великите свободни народи, ако и фактически да е победен.

Освен това, както споменахме, самият литературен жанр: поемата или епопеята, героическият епос, налага това идеализиране на действителността – това подбиране на героичните и отстраняване на отрицателните прояви.

„Кървава песен” е главното творческо дело на Пенчо Славейко. Почната още през 90-те години с отделни песни в сп. „Мисъл”, тя излезе в отделна книга едва през 1911-1912-1913 г. През цялото време на създаването ѝ с огромната творческа задача, която той си е поставил в нея – да нарисува националната епопея на народната революция за освобождение от петвековно робство.

 

Михаил Неделчев – „На острова на блажените” като сложен израз на българския литературен персонализъм

 

1.      Кое променя българските антологични концепции?

 

Понякога основната проблематика на епохата се осъзнава стабилно едва в следващата, продълбава да живее в нея. Така например първите големи аналогии на новобългарската литература очевидно са двутомната „Българска христоматия” на Иван Вазов и Константин Величков и последвалите ги христоматии на Костов и Мишев. Въобще практиката тогава е да отбелязват годишнините от смъртта. Този истински култ към мъртвите, току-що починалите или незабравените в десетилетията има в средата на литературния кръг „Мисъл” дълбок полемичен обществен смисъл, а смъртта на довчерашните наставници, другари и съмишленици символизира една несбъднала се идеална България.

Подвързачов и Димчо Дебелянов са избрали множество избрани и неизбрани стихотворения от българските поети и са издали един сборник от 20 печатни коли под заглавие „Българска антология”.

Друга категория рецензети обаче смятат, че книгата до голяма степен обективно показва картината на тогавашната българска поезия. „Критиката недобре посреща съставителите  ѝ в липса на естетически вкус при подбора на поместените стихотворения. Ала без да обръща внимание на това от какви съображения са се ръководили съставителите при издаването ѝ, тази антология има това достойнство, че представя нашата поезия с всичките ѝ хубости и недостатъци.

Творбите на поетите са размесени според вътрешното чувство на критика съставител за развитието на мотивите и темите; няма обособени авторски цикли; графическият акцент е върху заглавието на стихотворението.

 

2.      Завръщане на Острова на блажените

 

Замисълът и осъществяването на антологията е голямо начало на това така важно и до днес за културата ни литературно пътешествие до Острова на блажените. Мощно въздействие върху новата европейска култура имат и келтските митологични представи, продължени особено в ирландската традиция, в саги и средновековни героически повествования. Това са оживяващи, усвоени и преработени в изкуството на 19 век митологични представи, които се включват естествено в съвсем различни идейно-художествени системи. Пенчо Славейков насочва точно откъде се оттласква замисълът му. Самото културно пространство, което е предмет на цялостно изображение, е сложно, противоречиво, многослойно, подвижно в границите. Паралелно с „На Острова на блажените” Пенчо Славейков работи над своята преводна антология „Немски поети”. Един от най-разискваните проблеми около книгата е за имената на поетите и на местности и селища в Острова. Пенчо Славейков разпростира личността си върху много повече ликове. Така наистина имената на поетите стават в някаква степен негови хетероними. Топонимите често са образувани чрез обратния прочит или някаква друга звукова трансформация на името на реално българско селище, река, планина. Важен елемент в „На Острова на блажените”, засилващ представата за множественост на едно авторско лице, са портретните скици. От отрицателите най-драстичен е с отзива си от сп. „Наблюдател” Антон Страшимиров. Един от най-важните моменти от социалното битие на „На Острова на блажените” през десетилетията е издателската съдба на антологията. Тя се включва в големите многотомници със съчинения на поета, но не беше издавана самостоятелно – до новото фототипно издание. В „На Острова на блажените” Пенчо Славейков е включил наред със значителни свои стихотворения и поеми и по-слаби стари стихотворни опити, които са му били нужни за „пълнеж” на множество цикли на поетите; стихотворенията не винаги са „разпределени” с оглед на съответната творческа характеристика на поета; биографиите имат стойност сами по себе си и всъщност прозата като цяло е по-силната страна на книгата. Някои от първите критици (Сирак Скитник, Никола Ракитин) недоумяваха как е възможно майстор като Славейков да сложи в книгата редом с нови шедьоври и елементарни стихотворни опити с битово принизени сюжети с остаряла поетическа  фразеология. Критиците предпоставяха неправомерно изискване като към обикновена авторска книга. Очевидно, част от творбите трябва и можем да четем като пряко свързващи се с реалното писателско име. Но други наистина са сякаш преводи. „На Острова на блажените” е почти крайно художествено решение на проблема за почти задължителното закрепване на поетическото творчество към биографията на твореца.

 

Светлозар Игов – Пенчославейковият „Сън за щастие”

 

„Сън за щастие” е сред най-късните му поетически книги – тя излиза през 1907 г. заедно с втората книга – „Епически песни, т. е. представя най-късен плод на Пенчовото литературно вдъхновение, след тези книги излиза единствено „На Острова на блажените”. Като творчески замисъл книгата „Сън за щастие” е плод на обмислена и целенасочена литературна стратегия в самоизграждането на образа на поета Пенчо Славейков.

„Сън за щастие” е книгата, в която П. Славейков изразява в най-голяма степен интимно-лирическата нагласа на дарбата си. Тя съвсем не съдържа само изповедно-любовна лирика, нито само с стихове с аз-изповедна конвенция. Макар че цялата книга „Сън за щастие” излъчва тихо съзерцателно настроение и най-хубавите лирически късове са свързани с красотата на спокойни мигове, създаващи внушение са статична пластика, поетичното пространство на книгата е прорязано от образа на Пътя, който динамизира този лирически свят. Образът на Пътя всъщност и не се мярка толкова често, но маркира важен момент в поетическото пространство на книгата – усещането за движение през живота и света.

Гробът, който в цялата поезия на Пенчо Славейков е видян като последен и вечен покой, т. е. включва се като последната инстанция в евдемоничния идеал на Пенчо, е и Края на Пътя. Образът на Пътя не само динамизира пространството на лирическия свят в „Сън за щастие”, той и свързва отделните лирични миниарюти-фрагменти от образа на света в единно лирическо пространство.

Най-важната битийна поука, която ни внушава Пенчовият „Сън за щастие”, е пълнотта във възприемането на живота, мъдрото спокойствие в приемането на неизбежната преходност и край на човешкия живот.

В този смисъл „Сън за щастие” не е просто стихотворна книга, която съдържа някои от най-хубавите Пенчови стихотворения, лирическите му шедьоври, тя самата е една от най-хубавите творби на Пенчо Славейков, въплътила неговата концепция за интимна същност на човешкото битие, за екзистенциално антропологичните ценности на битието, неговия „жад за идеал”, неговия „сън за щастие”.