Никола Вапцаров

Мрачни са картините и в неговата поезия. И все пак те са озарени от чудна светлина. Вапцаров също като ренесансовите титани е голямо, колосално, художествено явление, към което ще има да се връщаме, тъй като носи в своето творчество не само миналото, а и бъдещето.  Поетът, който гледа през заводските прозорци небето, замреженото от дим и сажди небе, и мечтае за слънцето. Поетиката му е наситена с образи, родени от въображението на техник, създадени от допира с фабриката, от беседата с машините. Даже стилистично в поезията му нахлува машинният образ на времето. Той възпява работника, чийто живот вижда сред фабричния грохот и на фона на фабричния пейзаж. Той вярва в единството на машината и човека и прозира в далечното величие на бъдещето. Любовта му към машините допълва любовта му към човека. Като става дума за тази сложна, Вапцарова, работническа обич към машините, пред нас възниква и трудният въпрос за отчуждението. Той отхвърля и надмогва отчуждението, макар и да е потиснат от неговата желязна лапа, макар и да го усеща в себе си, макар и то да се явява като несвобода във всекидневието на неговия трудов живот, свързано с материите на реалността.

Неговият герой е или машинист, или огняр, или преносвач на кюмюр. Вапцаров долавя поетичност и там, където би трябвало да царува разруха от отчуждението. През 1930 г. пише за любовта си към машината. Една почти любовна игра на човека с оживялата машина. Едно ново, никому непознато преди усещане намира у Вапцаров – човешка кръв тече в токопроводните мрежи и се прелива в ритъма на машините. Поетът – Промете на новото – усеща и движението на епохата, и заплахата ѝ. И мени интонацията си, внася в стиха си нови и нови полемични форми. Свободната метрика, липсата на строфика и на постоянен размер стават за поезията като нова конструкция на линии и отношения.

В рисуваните мрачни картини на омаслени зали, на озъбен в покрайнините свиреп живот се появяват и акварелни тонове, лени и чудно свежи. Те издават душата и на дете, и на мечтател. Вапцаров рисува природата непосредно, без пресилена яркост в колорита, леко, въздушно, лирично. Тази пристрастеност за лек акварелен рисунък проличава предимно в стихотворенията, написани за пролетта – въплътена в поезия мечта. За лятото, за зимата почти не е писал, есента не възпята, но пролетта – как често тя нахлува в неговата лирика – и като реален факт, и като образ-алегория. Поетът е усетил лъха на пролетта в завода.

Творчеството на Вапцаров, свързано органично с мисловността и емоциите на 20 век, се води издълбоко и от българската ни художествена традиция. В неговата лирика, напрегнато драматична още от ранните му поетични опити, осезаваме конкретното влияние особено на двама творци: на Яворов и на народния певец. Яворовата школа е плодотворна. Големият класик учи нашия млад автор да търси експресивен израз, драматично светоизживяване, да извайва образността си със замах. От Яворов Вапцаров усвоява и интимния тон при разказ за миналото, за родното, за близкото на националния ни дух. Освен формата от Яворов усвоява и чувството за дълг, чувството за хайдушка вярност към Балкана. Ученикът от Военноморското училище, носещ весело и доброволно прякора „Моряка”, привличащ със своя лек и дружелюбен характер, носи сякаш нови демократични пориви в кръвта си. Притежавал е отрано едно неизменно ценно качество – съмнението, склонността да изследва себе си и другите, да търси отговор на „големите въпроси” и да се „променя” под влиянието на вътрешния си живот.

Времето, през което Вапцаров расна духовни, бе в състояние на постоянна криза. Непрекъсваща, развиваща се гражданска война, наченала се още със Септемврийското въстание от 1923 г., бушува през целия период между 20-те и 40-те години. Комунистическата партия прониква надълбоко сред бедните и малоимотните градски и селски слоеве. В тези условия Вапцаров усвои новото си верую. Той вече бе фабричен работник в Кочериново, бе в близост с трудовите хора. Това го издигаше високо духовно. Преследван непрекъснато от нуждата, от грижата за хляб. Навсякъде носи твърдото съзнание на комунист. Той разшири тематиката на революционната ни литература и прехвърли гребена на своето време. Неговата поезия е актуална и политическа и с новата си образност води към бъдещето. Той сля своята душевност на работник с душевността на интелигента, на трудовия човек изобщо, на селянина.

Вапцаров е новатор с всеки въведен от него мотив в поезията. Но голямото му откривателство е в усещането на душата на новия човек, на работника творец, който лети със скоростта на аероплана и ракетата, движи ръчката на машината, даваща ток на града, пори с мисълта си океаните и земята, просторите на космоса. С мечтата си за труда героят надмогва болката си и намира утеха в навечерието на кървавата битка. Вапцаров е бил пристрастен в едно: в любовта си към човека.

Хуманизмът на Вапцаров извира издълбоко. Този хуманизъм не бе само идея, не бе само разбиране за ужасното агонизиране на съвременния свят, а и необходимост да се помогне на човека. Аристократизмът бе непоносим за Вапцаров. Затова той раздава себе си на първия срещнат човек, става негов приятел и брат с убеждението, че изпълнява и своето задължение на комунист и революционер. Поетът смело внася хумор в поезията си, хумор, редуциран от голяма социална драма. Гротеската у Вапцаров става „жанров израз” на неговата борческа субективност и на хуманизма му. Тя е талантливо естетическо откриване на сложността на болките, изпитвани от човека, потопен в кошмарите на света.

Поетът по свой път достига непосредно до философията на историята и неговите художествени образи са оригинални. Идеалът на поета прелива в частностите на формата и във всеки елемент на художествената структура, прелива в стиловата особеност на голямата му поезия. У Вапцаров мотивът на трагичното е и автобиографичен мотив. Оттук и авторовото чувство за морално единство с ония, които страдат. Лириката на поета става дневник и на мерзостта, и на общите идеални тежения на класата. Поетът иска да обхване целия душевен комплекс на човека, стреми се към познание историческо и към познание конкретно психологическо. Поетът даже се отдръпва от позата си на мечтател и идеалист, за да се приближи повече до земната природа на човека. В поезията на Вапцаров се среща постоянно един важен образ: животът. В живота са събрани великото и смешното, грозното и възвишеното.

В тази си сложност Вапцаров създаде и своя стихотворен жанр, който е доста обособен. В поезията преди него намираме: а) жанра на „сериозната лирика”, обективизирана изповед на едно драматично изживяване, б) жанра на хумористичната лирика, вече като напълно отделен и самостоен жанр. Вместо исторически образи и сравнения за възвеличаване Вапцаров въвежда в лириката си съвременна градска лексика, работнически жаргон.