Георги Райчев

Елка Константинова

 

 

Авторът на „Мъничък свят”, „Грях” и „Карачакал” има свое неповторимо място в националната ни проза – не е между най-големите ѝ създатели, но е един от най-своеобразните и разноликите; не достига върховите постижения на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, но упоритите му търсения, вечната му неудовлетвореност и дързостта му постоянно да преодолява себе си, придават на произведенията му възбуждаща тревожност и динамична устременост, събуждат остро любопитство.

Творчеството му е крайно разнообразно и неравностойно. В значителните си зрели творби той остава вечен на своята дарба, на удивителната си интуиция и психологическа прозорливост на вродената си чувствителност и тънка наблюдателност не са редки случаите обаче, когато изневерява съзнателно на себе си, ограничава и потиска първичната стихия на природата си и се мъчи да бъде рационален и интелектуален.

Неговата сила е в пластичното изобразяване на конкретно психическо състояние и на конкретна човешка страст, а тръгвайки срещу себе си, той се стреми неудържимо към абстрактност и философски обобщения. Най-понятен и близък му е светът на първичното, на примитивно-стихийното, а непрекъснато го привличат висшите сфери на духа. Понякога робува на модата (в следвоенните си диаболични разкази), хвърля се в крайни увлечения, изразходва много творчески сили, но успява да постигне ново, нетрадиционно повествование, в което по свой начин разкрива страданията, бълнуванията и ужасите на помраченото съзнание, на раздвоената личност, на разкъсваната от противоречия душа.

Той сякаш се бои да остане в рамките на своите възможности, стреми се да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън традиционните предели на българската литература. Именно тази амбиция да надмине не само предшествениците си и съвременниците си, но и самия себе си го поставя често и пред риска да претърпи поражения. В това отношение Георги Райчев прилича много на Антон Страшимиров. Героите му, подобно на Страшимировите, са с усложнена душевност и непрестанни търпеливо се самоанализират.

Творчеството на Райчев има общи черти с творчеството на Георги Стаматов. Общото се долавя и в начина на разказване на двамата белетристи. Има нещосходно и в трезвия им, скептичен поглед върху живота, в анализаторската страст и нескритото удоволствие, с което и двамата развенчават мечтите и идеалите, рушат кумирите и илюзорните надежди.

Георги Райчев е пределно честен и непринуден и в живота, и в творчеството си, в което буйното му художествено въображение поражда едно неукротимо чувство за противоречие и противодействие срещу изобразяването на реалните контури на живота, срещу всичко традиционно установено. Чувство, което му пречи да се съсредоточи в себе си и да намери творческо равновесие и спокойствие, на което в същото време му помаха да се запази оригинален и ярко колоритен творец, враг на шаблона и канона.

Писателят се хвърля от една крайност към друга в творческия си път. Но никога не изневерява на амбицията си да проникне в тайните на човешката душа и амбициозно се стреми като своя гениален учител Достоевски да стигне до най-дълбоките бездни.

До края на живота си Георги Райчев се мъчи да разбере обремененото съзнание на градската интелигенция, да опознае и обясни нейната трагична раздвоеност и декадентска обреченост, въпреки че не може да преодолее своята отчужденост и враждебност към нейните болезнени прояви. Трудният му, стръмен творчески път е много показателен за противоречията и терзанията на неспокойния творчески дух у оная част от нашата духовна интелигенция, която още не е възприела революционната идеология, не е изплувала до спасителния бряг.

Избягвайки внимателно битовия детайл, възпроизвеждането на външната обстановка, подробните описания на места и  факти, Райчев не стига до крайност и не откъсва психологическите си наблюдения над хората от действителността, в която живеят. Той никога не описва безпристрастно живота; навлизайки в дълбочините на човешката душа търси и осъжда обществено-социалните фактори за страданията и блужденията ѝ. В най-хубавите свои произведения той е безпощаден реалист, трезв и мъдър психолог.

Авторът не поставя над героите си определения, не ги придружава с пояснения, не се стреми да ги обясни напълно със средствата на пластико-изобразителното традиционно повествование и да ни ги поднесе като пределно ясни характеристики. Важното е, че той се стреми да си създава свои оригинални тези, да не взема наготово чужди истини, да изстрадва мъчително и упорито всяка своя теоретична заблуда, стреми се непрекъснато да се променя и развива – и като художник, и като мислител. Затова творчеството му е заредено с проблеми, с възбуждаща тревожност и динамична устременост, затова той си остава един от най-заинтригуващите и увличащите от българските белетристи.

Най-безспорна у Георги Райчев е дарбата на обективен наблюдател, благодарение на която е особено жив и силен интересът му към човека. Много силна е у него чувствената следа от всичко видено; решаващ емоционалният му опит. Стихийната му страстна натура драматично откликва на всеки контакт с чуждата мисъл и с чуждата съдба. Силно се въодушевява, страстно се увлича, неудържимо буйно реагира и преживява. Гордата самоизолация в някои негови творби е само поза.

Интересите и търсенията му са многопосочни и препятстват единството, целостта, завършеността на творческия му облик. В това отношение той е антипод на своя велик съвременник Йордан Йовков. Понякога у Райчев откриваме следи от мъчително дирене на оригиналност, на значима идея и универсалност на концепцията, докато при Йовков няма и помен от преднамереност.

Цял живот Райчев се стреми към Йовковата устойчивост и самостоятелност, дири упорито хармония, център, завършеност и в това дирене се изразява неговата неповторимост. Подобно на Йовков се мъчи да не демонстрира пряко своето отношение към героите и събитията в разказите и повестите си, но доста често използва лирически коментар, не може да отстрани откритата и категорична своя намеса в повествованието. Наблюданията му стават по-задълбочени от живото му съучастие, от неудържимото му, интензивно съпреживяване и от вечното му раздвоение. Хладната дистанция на разказвач му е органически чужда. Райчев не притежава Йовковата култура и творческа овладяност; той е интуитивен, стихиен, неудържим в емоциите си и в категоричността на концепциите си. Винаги излиза от идеята, която в момента го владее, и от нея минава към живите хора, докато при Йовков процесът е обратен.

Творчеството му полемизира с прозата на 90-те години, участва активно в качественото изменение на критическия реализъм след Първата световна война, в преодоляването на неговата наивност, описателност и „микроскопичност” на обективистичното изображение. В структурата и поетиката на Райчевите разкази и повести се чувства духът на следвоенното време; те са качествено различни от традиционните, от вече установените през преходните етапи от развитието на литературата ни.

Той се утвърждава като белетрист непосредствено след Първата световна война заедно с Йордан Йовков, когато българското село е вече открито от народниците и най-вече от Елин Пелин. Изоставяйки традициите на националната ни селска проза, а Райчев се присъединява към борбата на Пенчо Славейков и на символистите за включване на българската литература в европейското литературно развитие. Той преоткрива селския характер чрез скритите му подсъзнателни стимули и чрез отношението му към основните проблеми на човешкото съществуване: любовта, греха, мерзостта, алчността, смъртта.

Прозата на Георги Райчев е новаторска в своята аналитично-психологическа същност, твърде различна е от социално-психологическата проза на 90-те години и на първото десетилетие от нашия век. Тя е лирическа, а не епическа, въпреки че именно епическият жанр е в разцвет след Първата световна война; пронизана е от скептицизъм и тревога за човека. Само в някои творби Райчев е близък до романтичното изображение на Йордан Йовков, а в повечето е обременен от биологическия примитивизъм на Антон Страшимиров. Прониква дълбоко в психологията на българина, разкрива вътрешната логика на преживяванията му, без да го изолира от обективния свят, от конкретния национален живот.

Отсъствието на цялостност и вътрешна хармония в характера на твореца, неувереността и вечното раздвоение на героите му се обуславят от обществените конфликти на времето и от полюсната разделеченост между тогавашното изостанало българско село и хаотично развиващия се капиталистически град. Разпънат между тяхната сложна, конфликтна неудовлетвореност, писателят с невероятни усилия и упоритост търси истината за противоречивата душевност на своя съвременник, търси нервно и напрегнато себе си, юнашки се бори с модните на времето упадъчни философски и литературни влияния. Вечната незадоволеност от постигнатото е основен стимул в творческите му търсения, а амбицията му да излезе от конвенциалното, от вече установеното в българската белетристика и да внесе в нея нова, непозната багра, свежа психологическа струя – дава своите безспорни резултати.

Той отразява драматичните противоречия на селската и градска психика от първите две десетилетия на века, разкривайки дълбока вътрешна драма на собствената си душа, конфликта между здравата си селска природа и болезнените интелигентски терзания на средата, в която се оформя като творец.

В началото на века Георги Райчев напуска родното си село, заживява в столицата, където съдбоносно се свързва с поколението на поетите-символисти. Дебелянов, Лилиев, Подвързачов са неговите най-близки приятели, които го въвеждат в света на руската и западната култура и литература. Благодарение на тази дружба Райчев постепенно се включва в духовния елит на нацията и в неговия своеобразен бунт срещу буржоазните стихии, срещу обезличаването и обществената поквара.

Здравата селска природа на Георги Райчев упорито се съпротивлява на болезнените интелигентсски терзания, на изтънченото, обременено градско съзнание (до края на живота си той страда от носталгия по родното село, по безбрежната шир на Тракия). Като човек остава чужд на интелектуалната изисканост и на болезнената градска психика, но като творец многократно доказва колко дълбоко я познавал и разбира.

В „Мъничък свят” се оглежда целият Райчев от най-напрегнатото време на своя живот. В атмосферата на войната прелива и взема надмощие струята на сърдечната изповед на влюбения герой и цялото произведение добива една привлекателна лирична обагреност. Тук душевните вълнение на Липованов (главния герой, който носи автобиографични черти) не са приглушени и потискани от трезвия, мисловен анализ, а се развиват успоредно с него.

Специален интерес на писателя към психически разстроените хора, верният му слух за болния сърдечен пулс се развиват в по-късните му разкази и се култивират от общуването му със света на Достоевски. Под влияние на великия руски писател Райчев дълбае в човешката психика, като предпочита болната, патологичната. „Българският Достоевски” (както някои на времето са наричали Георги Райчев) не изследва динамичния процес в живота на идеите, не познава характерните за руския гений взривове от идеи, които разрушават и погубват, но съдържат и възкресяваща, възраждаща енергия.

Действието в повестта става на село, но Райчев съзнателно не се увлича по външните прояви на бита и не се впуска в детайлни анализи на социалните условия, които всъщност определят поведението на героите, тласкат ги към извършването на греха. Авторът е стъпил на най-сигурния си терен: животът на българското село и психологията на българския селянин. Случки и събития в повестта почти няма, погледът е съсредоточен навътре, в душевния свят на личността. Неговият главен проблем – антагонизмът между мъжа и жената и фаталната сила на подсъзнателното им привличане тук е разрешен по най-убедителен начин: взети са под внимание социалните и психологическите фактори, обуславящи неизбежността от греховната им любов.

Повестта „Грях” е построена изцяло върху вътрешния сюжет на душите и върху развитието на любовните отношения. Силата ѝ е в психологическата дълбочина, с която са разкрити всички етапи на прокълнатата любов. Основното тук са преживяванията, душевните терзания на двамата герои, нюансите, перипетиите, драматичните изпитания, през които преминават техните чувства. Тези чувства в началото на творбата са само плахи душевни трепети и вълнения на нещастни самотници, но постепенно и неудържимо прерастват в гибелна страст. Стан и Елка докрай се обичат не само страстно плътски, те се обичат нежно и всеотдайно, но това не облекчава, а още повече засилва страданията им и безпомощността им. Духовната им връзка е толкова силна и чиста, че изключва плътската, но това взаимно изключване е само осъзнато от двамата, без да може да бъде осъществено. Те са безсилни да се справят със себе си; нещо по-силно от самите тях ги подчинява и ръководи. Властното подсъзнание, стихийната мощ на половото привличане взема връх, надмощие над волята и разсъдъка им.

Личността в творчеството на Райчев се стреми към низшата, изначалната свобода, която е свободата на избор в любовта и затова винаги рискува да извърши грях. При героите на Достоевски крайната цел е висшата свобода в доброто и злото; стремейки се към нея, те минават през страданието, раздвоението, трагедията. А Липованов от „Мъничък свят”, Стан и Елка от „Грях” не могат да станат окончателно свободни хора; те са роби на страстите си, затова пътят им е страшен, изпълнен с блуждения, съблазни и падения. Те са земни натури, безсилни да продължат по пътя към истината и духовността; обречени са и най-често загиват в ужасни душевни терзания.

Повестта „Грях” ни помага да разберем къде е истинската сила на талантливия писател, коя е най-сигурната област, в която се проявяват всички ценни страни на творческия му натюрел. В повестта „Грях” Райчев води читателя най-умело из лабиринтите на сложната вътрешна взаимообусловеност между духовността и подсъзнателната стихия на пола. Незадоволителните желания са за него основен стимул за действие, а осъществената полова връзка – най-могъщата връзка между мъжа и жената и същевременно – най-опасната и гибелната за чистата духовност. Цялата душевна дейност на Райчевите герои (подобно на Стан и Елка) се определя от тези два полюсни компонента, стреми се да добие хармония и пълноценност в любовното изживяване, а всъщност се разпада поради взаимно изключващите им се страни.

Пръв Георги Райчев е нашата нова проза се опита, подобно на своя гениален учител Достоевски, да превърне света на всеки свой герой – физически, психически, нравствен, философски вътрешен свят – в отделен обект за задълбочено изследване, въплъщавайки се в него с мислите и чувствата си, без да го приближава към себе си

Трагичните последици от войната в психиката на хората са обект на изображение в Райчевите „Разкази” от 1923 г. Тук писателят показва как нервите се късат, как човекът се раздвоява и полудява, потъвайки в кошмарния спомен на войната. Завладяващо и ужасяващо е предадено състоянието на полудяването, усещането, че някакви призрачни пръсти ровят в мозъка, разбъркват го и го размътват. В „страшните” му разкази е очевидна осезаемата дистанция между автор и герои, като между лекар и пациенти. Георги Райчев преодолява описанията на външните детайли и прониква в интимната същност на психически разстроените герои.

В най-хубавите диаболични разкази на Райчев като „Безумие”, „Незнайният” и „Страх” се откриват чертите на реално съществуващата болна психика на следвоенното поколение, разголва се последицата от близката война с присъщите ѝ халюцинации и съновидения. Обект на изследване тук са страхът, истерията, безумието, които винаги остават компонент на чужда душевност. Дистанцираността и хладната оценка на автора повишават обективната стойност на художественото възпроизвеждане. Чувства се напрежението на творческите му сили превъзмогване влиянието на „безславната и предварително отречена от живота” диаболична литература, чиято едничка цел е да всява ужас и да разстройва нервите на читателя.

Георги Райчев преодолява описанията на външните детайли и прониква в интимната същност на психически разстроените герои. Неговата девствена, селска природа студено и осъдително възприема зорко наблюдаваните патологични състояния. Загадъчното и мистичното в разказите му е винаги предизвикано от болезнените реакции на душата, а не от външни свръхестествени сили (както е в истинската литература на ужасите).

Двойникът в Райчевото творчество е всъщност раздвоеното съзнание, залутано между безсилието си и мигновените си сепвания и проблясъци, с които разбира безизходността си и в следващия момент разрушава всичко. Двойниците у Райчев се появяват обикновено в най-критичния момент от живота на човека, момента, в който той усеща и осъзнава ужаса от самотата и вечността, когато си дава сметка колко жалък, дребен, безмерно нещастен е всред огромния световен хаос. Ако не се самоубие в такъв момент, героят на Райчев започва грубо противно да се гаври с човешката личност, да се киска лудо, задъхан от злоба и безизходност.

Особено характерна за нервноболните герои на Райчев е непрекъсната смяна на настроенията поради необикновено впечатлителната им природа, която остро и болезнено реагира на всяка най-дребна промяна в околната действителност. Интересна способност на Райчевите безумци е неизменната им способност да разсъждават отвлечено върху общочовешки проблеми – за човешката същност, за вечността, за любовта и със садистично настървение да намират навсякъде разрушителната сила на мерзостта и покварата.

Седемте разказа от книгата „Разкази”, 1923 г., са печатани преди това в списание „Златорог” и са съществено преработени с оглед задълбочаване на психологизма и усъвършенстването на езика и композицията. Веднага след написването на „Разкази”, 1923 г., Георги Райчев сменя обектите на изображението и художествения си подход, насочва се към социалните фактори в обективната реалност. У него зазвучава една нова проблематика – нова за него, но не и за българската литература. С „Накрай града” се връща в лоното на традиционния реализъм, като пропива някои от новаторските черти в художествената структура на революционната си септемврийска проза.

До края на творческия си път писателят все по-плътно се приближава до социалната проблематика, до конкретната реалистична обрисовка на картини от националното битие, до народното мислене и до поетиката на революционно-реалистичната ни белетристика на тридесетте и четиридесетте години. В повечето от разказите и повестите, които пише през последния период от творчеството си, Райчев проявява специален интерес към външната, социалната биография на своите герои; изоставя своята превзета аполитичност и амбициите си за универсализъм и чист психологизъм; оставя се да го ръководи интуицията му и дарбата му да се превъплъщава, изобразявайки живота във формите на обективното му протичане.

Условията, в които живеят сега героите му, са изнесени на преден план; случката или събитието, което е изиграло съдбоносна роля в живота им, е поставено в центъра на разказа. Най-често писателят дава израз на своите лични преживявания и конкретни наблюдения над селския живот, възкресява детските и юношеските си спомени. Така се ражда най-популярния му разказ „Карачакал” – за легендарния бил от село Коларово, поразил юношеското му въображение и прераснал в символ на първичните инстинкти, на стихийната и сляпа сексуалност. Зловещата гибел на Карачакал във финала на разказа е израз на новата Райчева вяра в човешкия разум, който побеждава сляпата стихия на инстинкта; рационалното начало надвива карачакалското, примитивното, демоничното. Идейното и художественото израстване на писателя е очевидно.

Архивът му е пълен с недовършени ръкописи, с отделни скици за бъдещи романи, драми, разкази. Един талант, който е можел повече. Наистина Георги Райчев е един неосъществен напълно творец с големи възможности. До края на живота си напрегнато и тревожно търси своя път в националната ни художествена проза, активно и упорито се бори с различни литератури и философско-етични влияние, странно преобразява творческата си физиономия, метода и стила си. И остава неоценен от тогавашната критика.