Йордан Йовков 2

Твори по-значителните си произведения след 20-те години, обаче с преданата си вярност към сюжети, извлечени от миналото, е твърде близо до предвоенните класици. Оригинален е творческият акт у този съкровено български автор. Влече го все онова, което вече е било. Роден през 1880 г., изповядва, че е бил дълги години на село.  Предпочита да е там, в царството на спомена, в което потъва спокойно, намерил естетическата сфера на своя съзерцателен дух. Съвременник на динамични промени, той рисува живота в застоя му, вижда го като трайна действителност предимно в миналото. Но постепенно след войните мисълта му се откъсва от протичащото, отдалечава се от времето си, за да се утвърди чрез образа на миналото в най-тясното духовно общуване с народа. Вълнуват го все нови художествени идеи във връзка с етичната хубост на българина.

Формално е членувал в радикалната партия, но партизанските борби е считал направо за зло, за нещо, чуждо на духа на здравата нравственост на българина. През годините, в които израства като творец, се оформят главните насоки на модернизма у нас. Йовков споделя обикновената, традиционната съдба на българския писател. През цялото време на творчеството си – и през войните, и след тях – е сподирян от нуждата.

С тая съдба, белязана със знака на „вечната нужда” и „вечната грижа”, намира сили да твори. Запасен с впечатления от живота на село, предаден с цялата си душа на виденията от родните полета, от добруджанската степ, пази в душата си вярно чувството за историческата съдбовност на народа, за благородството и хубостта на човека.

Под влиянието на един висш морал, подхранван от духовната близост с народа, той търси етичност даже в човешката слабост, даже в човешкото несъвършенство. Увлечен в красивото, силното, нравствено-героичното, излизащо извън обикновената мярка, Йовков е бил всякога далеч от етиката и естетиката на болнавото.

Художникът не отразява смисъла и пъстротата на живота като огледалото, студено и безпристрастно. Той всякога претворява човешкото по своя вътрешна мярка. И всичко стойностно в творчеството му зависи от това, как животът е преминал през духа му. Йовков живее често с илюзии за благородното у човека, представите му за него не всякога се покриват с реалността.

Още в първите му белетристични творби прозира идеята, че изкуството достига до големи човешки истини, когато черпи сок и жизнена сила направо от земята. Чувство на преклонение и на потаена обич към писателите-предходници извира издълбоко. То не говори само за скромност на характера, а и за мълчалив възторг пред творческата личност, за благовейно отнасяне към българския писател, хвърлил лъч на истина върху народния ни живот.

Творческият подем у него идва освен от добра памет и от обич към хората, и от мъка към участта им; подхранва го духовно потаен възторг от хубавото и благородното. Образите му никнат от вълнение, което има нравствена подоснова, въвеждат ни в свят с близка до живота красота. Земният характер на творчеството му, ласкаво-грижливото, любовното му отношение към човека, към селянина го държат здраво в границите на нашата действителност.

В творбите му е срещаме с един герой, който никъде не се самоизтъква, а присъства навсякъде – мъдър, проникновен, дълбоко човечен – писателят. Противоречив, отдалечен от политическия живот, той съпреживява народната съдба, отзовава ѝ се по своему – и с това, което е писал в турското робство, и с това, което ни е оставил за войните, и с произведенията си, отразяващи протичащия пред него живот след войните.

В творчеството на този забележителен прозаик са се срещали разните епохи от живота на българското село: времето на турското робство, времето след Освобождението до края на войните, времето след Първата световна война. Но при това мощно обхващане на народното ни битие той е някак си единен. Йовков бе съвременник на ставащото – то му даваше материал. И за разлика от други писатели, вече затворили в себе си, стана летописец на протичащото, особено след Балканската война.

Вече в чудните настроения, облъхнали пейзажа, изпъква хуманистът Йовков. тревогите на неговия човечен дух пулсират в образите, в които смъртта на хиляди хора се противопоставя на живота в природата. Своята хуманност Йовков изразява освен в баталистичните пейзажи още и в прекия рисунък на хората, при спокойните описания на бивака или при страхотните раздвижени платна на боя.

Този Йовков, хуманистът и жизнелюбецът, дълбоко потресен от войната дори когато от патриотични подбуди я възприема, бе премълчаван. Той не е намерил истинското си признание от мнозина дори и сега. Осъждаме войната, носеща нещастия и злини, оправдаваме само справедливата народна война, но не можем да не почувстваме колко вярно е доловил Йовков истината, показвайки жестоката касапница даже като летописец и на Балканската война.

В очерците и разказите му от тия години се срещаме често с човека, загубен в своето страшно настояще. Мнозина от героите на Йовков, обикновено насърчени като войници, живеят в потиснато примирение със ставащото.

Още в първите си военни разкази на Йовков, печатани в списанията „Военни известия”, „Народна армия”, „Отечество” и издадени в два тома през 1917-1918 г., сочат оригиналното дарование на повествователя. Той твори, като мобилизира всичките си духовни сили на съзерцател – и ума, и сетивността си.

Йовковото военно творчество, събрано от автора през 30-те години в три книги – „Земляци”, „Край Места” и „Те победиха”, е твърде сложно. Големият художник бе летописец освен на Балканската още и на следващите войни. Той не е само хуманист, той вижда и патетично войната, вижда „екстаза” на боя – развени знамена шумят и водят войниците напред, над тях се носи френетическо „ура”. Трагедията на народа, набъбващият ропот отсъстват от фреските, изрязани като паметник на Първата световна война. Но в смисъла на тия творби има и друго – то може да се схване чрез съпоставка с летописа другаде, например в руската литература.

В следвоенното си творчество Йовков укрепна напълно като голям художник на селото и оригинален привърженик на идеята за тържеството на етично-благородното у човека. Неговият талант укрепва в първата му следвоенна повест „Жетварят” и в сборниците „Песента на колелетата”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан” и т. н. Художникът  се самоутвърждава непрекъснато, контролира себе си непрекъснато и така се намира със сигурност. Вътрешното движение към съвършенство се осъществява и като писателят променя темите си. Привлича го отживялото „патриархално” време, запазило свежестта на поетичната действителност, чара на непогаснала красота.

Вечерите в Антимовския хан, в които не само лицата са живи люде из народа, а се намесва и голямото, значителното в националната ни съдба – войната, оставила зад себе си пепелища. С тия си разкази Йовков е вече силен изобразител на човешки страсти, на топли и сурови вълнения на сърцето. Йовков започва да навлиза в свят с нови стойности, с по-малко познати във военните му разкази. Тук етичното доминира в нови аспекти. Любовта стои над всичко. Писателят открива тайната магия на жената.

Сборникът „Вечери в Антимовския хан” напомня някои разкази на румънския писател Садовяну. Но приликата не трябва да се взема външно. Битът у Йовков е български, светоусещането също. Йовков реалистът, правдивият народовед, е романтик, влюбен не само в старината, а и в героичното, в голямото и изключителното.

Не се докосва напълно до новия си живот, но проумява силното, прекрасното, исполинското в миналото. Наблюдателен, винаги точен, Йовков е великолепно верен на подробностите и в тия „романтични” творби.

В прозата на  90-те години насам се наблюдава непрекъснато усилие художникът да се освободи от местното и да улови живота в по-широки национални рамки. Типивен пример за това е Елин Пелин. При все, че в някои от произведенията му се вижда характерното за люде от определена географска среда – Софийско, Ихтиманско до Средногорието – Елин Пелин не е регионален автор. Той е увлечен от любовта към човека, от жизненото и остроумното у него, а не от етнографските подробности. Неговите характери са дълбоко национални и общочовешки, макар и близки до начални явления. Тъкмо тая тенденция на вместване общочовешекото в националното и на националното в регионалното се реализира пълно у Йовков. Той се държи близо до местното. Неговите хора са расли из полетата на Добруджа. В творчеството на писателя звучи неотменно една етична тема, неразделна от сюжета и съдържанието. Тя пронизва образите, изпълва със смисъл жизнения факт.

Слабите му страни проличават, когато се докосне до касовите битки на живота. В такива случаи социалните конфликти прерастват в обикновени житейски стълкновения. Социалната драма остава в подтекста, тя се задържа пред прага на човешката нравственост и там се разрешава. Ето например конфликта в голямата му повест „Жетварят” (1920, втора преработка 1930). Белетристът не се е побоял да се докосне до най-болезнените въпроси на социалната действителност. Борбите на село, мъките на селянина, онова, що го тика към класова омраза, всичко туй е намерило място в повестта. В голямото добруджанско село на Димитровден са се събрали в кръчмата на Къня селски ратаи – овчари и слуги. Това е единственият ден в живота им, когато са свободни и не им тежи господарска воля. Те са се постарали дори физическия им образ да бъде угледен, освежен и подновен: между вехтите и окъсани дрехи може да се види някоя нова салтамарка.

Противоречив е и в романа си „Чифликът край границата” (1934). Като тушира социалните противоречия, като примирява борещите се страни, той все пак ни вълнува в проблемата на човека и човещината. Като народопсихолог, проникновен познавач на народната душевност, Йовков се разкрива най-вече чрез женските си образи. В неговото творчество, както и в представите на народа жената най-често е носител на нравственост. Тя се противопоставя на консервативния морал, на жаждата за пари, на озлоблението у човека, на злината.

Йовков е нарисувал образи на турци, повечето изостанали по нашите земи след Освобождението. Вникнал е в техния източен начин на мислене, в ориенталската им съзерцателност, мъдростта им. Това преклонение пред любовта и жената приема различни форми. В „Албена” писателят описва драмата на несподелената любов. Героинята намира сили да се бори за щастието си дори като тръгва по пътя на измяната.

Жената е не само пленителна хубавица, родена за възхищение и украса в живота на мъжа. Култът към красотата ѝ не е обикновен култ към омаята на плътта. Героите на Йовков гледат на жената с очи, отправени към човешкото в нея, изпълнени освен с омая от красотата още и с безкрайна нежност и топло чувство. Нерядко жената е причина за прераждането на човека и за преминаването му от света на злото в света на доброто.

Писателят си е позволил идеализация реалистична, засилваща жизнената страна на образите. Неговото възвеличаване на женската хубост не бива да се откъсва от дълбокото му преклонение пред красотата – реална, земна, естествена. В някои разкази хората са обзети от постоянно безпокойствие. Това е напорът на човешкото у тях. Разказът на Йовков има своя структура. В него сложно се сплитат в органично цяло главно и подчинено, минало и настояще. Затова по стилни черти се отличава значително от разказа на Елин Пелин. И за двамата живата нагледност е предпоставка на разказа. Обаче силата на Елин Пелин е предимно в случката, в динамиката на характера, в точното покриване на героя с изразната му реч. Мощта на Йовков е повече в психологическата атмосфера, в пълнотата на нравственото внушение, постигнато чрез детайлно тълкуване на едно душевно състояние. Елин Пелин осветлява изведнъж, като със светкавица, драмата, която бързо протича и върви към развръзка. Йовков притежава удивителното изкуство да свързва в повествованието си сложните нишки на миналото и на настоящето, да следи в сегашното онова, което вече е било, като усложнява така сюжета.

Като има нещо общо с предишната етична и поетична проблематика, всеки нов Йовков сборник ни дава и нещо ново, различно. В този смисъл особено се открояват две книги – сборникът „Старопланински легенди” (1927) и цикълът разкази „Ако можеха да говорят” (1936). В първата книга е авторовото просветление за пламенната ни участ, за историческата ни съдбовност, за характера на народа ни, опознат в неговите промени през вековете. Във втората е въплътено философско-етичното прозрение на писателя изобщо за битието – за света на животното и на човека. В „Старопланински легенди” се потаява истината за тежката ни робска участ и за унизителните ни страдания през вековете.

Пенчо Славейков пир написването на „Кървава песен” е бил запленен от образа на Балкана, „оная величествена планина, която лежи като мила сянка на душата му и която е нему по сърце да възпява в своите песни”. Йовков при създаване на своите легенди е носил спомена за тайнствения разговор на планинските гори. В творчеството му преминават образи от стария бит и героичните легенди на българите от отдавна миналото с неговата мъдрост, красота, обичаи и робско страдание.

По-иначе, отколкото в „Шибил” е мотивирано нравственогероичното в „Индже”. Главното в „Шибил” е личната драма на Рада и Мустафа, в „Индже” епичният замисъл е по-широк – решава се съдбата и на отделни хора, и на целия народ. По-друго е и нравственото прераждане у героя – преломът настъпва у него с осъзнаване на народната беда. Нравственото е сплетено с историческото битие.

Женските характери в „Старопланински легенди” са може би най-богати и най-противоречиви в цялото Йовково творчество. В женските образи на „Старопланински легенди” е заключено сякаш богатството на цялата наследствена природа на народа ни.

Скрита мъдрост и нови етично-философски и битови проблеми ни подсказва и книгата „Ако можеха да говорят”. Йовков е можал да доизгради българското си световиждане и с тази оригинална книга. Той отново навлиза в света на добруджанските чифлици, отново диша въздуха на селото, но тук е предимно философ-анималист. „Ако можеха да говорят” е цикъл от разкази, някои от които са напълно самостойни (разказите за животните), други са свързани в обща нишка със съдбата и хората.

В Йовковите разкази конят е най-често срещаното животно – и поради дружбата му с човека, и поради авторови естетически предпочитания. Особена е връзката на човека с животното. Писателят не показва толкова стопанска връзка, колкото сърдечната близост. Любовта към животното създава етиката на човека. Идеята за единството между човека и природата преминава и през предишното творчество на Йовков. Морално превъзходство на обикновените хора проличава в близостта им до естественото битие на всичко, което живее извън човека.

Понякога героите на Йовков направо философстват за своето битие. Подтиква ги към това допирът с природата. Той рядко рисува човека или животното като носители само на едни черти, само лоши или само положителни. В личността се борят светлото и тъмното. Йовков е измежду най-големите стилисти в българската литература. В неговите разкази, грижливо изваяни, се долавя всякога нещо свободно, като че никаква изкуственост и скованост не са потискали творческата воля.

В стила си Йовков не е единен и еднакъв. Ако в „Старопланински легенди”, където картините са изпълнени с атмосферата на планинската тайнственост, има повече нещо приповдиганто и тържествено, то във „Вечери в Антимовския хан”, където се разкриват интимността и простотата на обикновения човек, разказът е по-спокоен, разказът и действащите лица са по-близо до земята. А в разказите „Ако можеха да говорят” писателят сдържа още повече своето чувство, освобождава речта си от предишната романтична приповдигнатост. Тя се лее просто, без нарастващото, тревожно напрежение на „Старопланински легенди” и даже без епичната широта на „Вечери в Антимовския хан”. Като че умъдреното виждане на живота е допринесло и за благородната простота на тази реч, достигнала на места почти до графично разграничаване само на бяло и черно.

Тия превъплъщения у Йовков стилиста са свидетелство за рядко словесно майсторство. Прозаикът, който вълнуващо рисува подробностите, понесен на мощни вълни, драматичен и силен, който намира словесно-песенния тон на юнашкото и изключителното, сега, в „Ако можеха да говорят”, е съвсем друг. Епично приповдигнатият силует, с който е написал разказът „Индже”, е твърде далече от спокойния слог на разказа „Сватбата на Василена”.

Свързани с основната линия на българската белетристика от Каравелов до Елин Пелин, Йовков носи нещо от опита и на световни етични и художествени школи. На първо място от школата на Толстой. Това личи в неговите нравствени идеи. В „Чифликът край границата” умира старият собственик, чифликът се разпада. Нонка, дъщерята на чифликчията, свършва трагично. Като типичен народен интелигент Йовков не е могъл да мине без дълбокото влияние на руската етична мисъл и на руската художествена литература. Това е било съвсем неизбежно за бившия учител.

Йовков се приближава до типа на творци-психолози като Иво Андрич, но е по-непосреден от него, по е близо до душевността и динамиката на народния човек. Неговият психологизъм не достига до патологичната усложненост на западноевропейската литература. Светът му е здрав, източникът на наблюденията му всякога е земното и реалното.

Художественото творчество на Йовков не се изчерпва с разказа. То е значително по-широко. Правил немалко усилия да излезе извън жанровите граници на малката творба, Йовков е посягал към жанровата форма на повестта и романа.

Усилията на Йовков да излезе извън жанровите граници на разказа са го довели и до драмата. Нека кажа, че в драмата следват две линии, набелязани в прозата му: преклонение пред чара на жената – „Албена”, „Боряна” – и развенчаване прозата на съвременната му действителност, както в „Приключенията на Гороломов”, „Обикновен човек”, „Милионерът”. Сполуката и на драматурга е повече в изобразяване на миналото, отколкото в представянето на съвременността. Писател преди всичко на българското село, Йовков и в драматичните си творби е силен на своята почва – селските сюжети.

В „Албена”, както и в едноименния разказ той внушава идеята за веселието на женската красота, извисявайки героите си над баналното и всекидневното. Като драматург той постига даже повече, отколкото като разказвач. Разстоянието по време между разказа и драмата е само една година. Но за това време образът у Йовков се е изменял, обогатявал се е в неговите мълчаливи съзерцания, добивал е повече пълнота и повече психологическа значимост. Образът на Албена в разказа е щрихиран и неуглъбен. В този образ надделява магията на женската хубост, докато нравствените и психологически проблеми са останали неизследвани. „Грешна беше тая жена, но беше хубава.” В драмата като че самият жанр е дал тласък на писателя да задълбочи обществените проблеми. Темата за женската хубост е получила тук ново звучене – гибелта на красотата е неизбежна в царството на Хаджи Андрея.

С образа на хаджията Йовков въвежда в драмата нови проблеми, само загатнати в разказа. Конфликтът на Албена с Хаджията задълбочава драмата. Паралелно с това изпъква картината и на социалната действителност в българското село от преди войните. Идеализацията на героинята е отслабена за сметка на обективните страни на живота. Не е ли странно: времето преди войните, патриархалното и благонравно време, което Йовков е обичал, убива със своята суровост една жена, етична, хубава, носеща около себе си живот. Причината за нейната гибел са социалните обстоятелства, жестоката морална изостаналост на люде като Хаджи Андрей. Сюжетът на „Албена” превъзмогва идеалните представи за някогашното, за другото време.

Главната тема в другата селска драма на Йовков – „Боряна” е пак красотата, и пак силата на женската хубост. Характерът на Боряна ни покорява с красотата и благородството си.

Създаденото от Йовков е между най-значителното в българската белетристика. То е върхът на едно развитие, започнало през 90-те години и завършено през 30-те. Радостите му са били все в духовния живот, във вдъхновеното себеотдаване на изкуството.