Емилиян Станев

Емилиян Станев зае своето място в литературата ни в началото на 30-те години. Имал амбиция да се наложи като творец, той не търси публика, която се вълнувала от литературни сензации. Той предпочита да задоволи своето нравствено и поетично съзнание. В ранните си творби пише за столицата. Негов любим персонаж стават прастари недоволници, люде с бодър дух, които, като искат да излязат от своя свят, все не могат да направят това. Бил запален ловец. Ловецът, студентът, дребният служител и неуспелият художник оформят оригинално личността на интелигента, който начева често да премисля за човешкото и нечовешкото в общественото битие, за загадките в света на природата. Върху тази сложна морално-философска основа израства неговото творчество. Първата му книга излиза, когато е вече 31-годишен. Възраст, на която някои автори почти бяха изчерпали себе си след многото стихийни пориви на таланта си. Емилиян Станев обаче зрее бавно и мъдро, за да твори настойчиво през целия си живот. Стилът на Е. Станев става все повече психологичен. Героите му са жалки личности: каруцар, който беседва с добичето, изоставен младеж, събрал се със смахнат художник-бояджия, уволнени чиновници и несполучливи адвокати, всички жертви на жестоката йерархия на обществото. Емилиян Станев не обича сантиментализма. Неговото точно перо е далеч от размекнатите вълнения. В анималистичните разкази на Станев животното се стреми да избегне смъртта, да запази мъничкото щастие на своето съществуване. С първите си стъпки в литературата Станев изследва голям проблем: смисъла на природното съществуване. За разлика от Йовков, който доста много очовечава своя животински персонаж и етично ги идеализира, Емилиян Станев е по-суров и трезв реалист. Авторът изследва психиката на животното като отражение на непрекъсната борба. Чрез различните съзнания на своя животински персонаж Емилиян Станев е описал почти цялата ни страна – с планините и с равнините ѝ, с малките ѝ рекички, с гъстите ѝ усои, с тъмните ѝ снежни нощи и виелици, с тихите ѝ лъчезарни утрини, с горещо уморителното ѝ пладне. Изследва голям проблем – смисъла на природното съществуване. Вълнува се от вечни философски въпроси. Социалните борби по време на Втората световна война, преживяното в битките с фашизма намериха своето въплъщение у Станев – в творчеството му навлиза народът. От природата към народа. В „Крадецът на праскови” тази сложна аналитичност се засилва.

„Крадецът на праскови”

            Произведението се ражда от детския му спомен по време на Първата световна война за хубава руса жена в синя рокля, седнала на прага на колибата в лозето на техния съсед. Седи с отпуснати на коленете чудни бели ръце. Майка му казва: „Това е жената на полковника”. Този образ се врязва в паметта му като нещо неизказано хубаво, после се смесва с впечатленията от следвоенните години в Търново и така замисълът на повестта се възниква, по спомени на Надежда Станева, съпруга на Емилиян Станев. В съседство е живял друг полковник, притежаващ място, цялото обрасло в храсти. По някакъв начин образът на жената и този полковник се свързват. Много реални търновски граждани от онова време «присъстват» в творбата като литературни персонажи и дори са запазени прякорите, с които са били известни сред местното население. Творбата е преведена на много езици. Популярността ѝ расте след появата на филма.