Йордан Йовков

 

Иван Сарандев

 

 

Първа глава

Жеравна

 

Йовков живее два живота – на всекидневието и на героите си. Жеравна беше началото на всички начала. Жеравна и нейните околности пазят паметници от времето, когато са били обитавани от трако-илирите, от римляните, а след тях по тези места са се настанили славяните и българите. Още от дълбока древност той привлича интересите и амбициите на царе, пълководци и духовни вождове. Със султански ферман Жеравна е обявена за войнишко селище и получава редица привилегии: гарантиран полунезависим живот, да владеят бащината си земя и да не плащат всички данъци. Срещу тези привилегии жителите се задължават да служат на султанските войски. Българската национална култура и литература Жеравна роди Йордан Йовков.

Майката – Пена Бойчева. Измежду майчините братя най-ярко се откроява образът на Димчо Бойчев: той е единственият жеравненец, участвал като опълченец в боевете на Шипка. Пена Бойчева е ниска на ръст, но бяла и хубава; облича се скромно. Обичала шегите, била наблюдателна, с изключителен усет за смешното в поведението на хората и житейските ситуации. Черта, която по-късно ще наследи и нейният син Йордан.

Стефан Йовков, бащата, е роден в Жеравна през 1840 г. в един род, в който дедите са били все кехаи (овчари). На ръст е висок, с възчерно лице, издаващо строгост в характера. Стефан Йовков е изключително трудолюбив и честен човек. Отсъства 10 месеца през годината, през което матриархатът е пълноправен господар. Йордан, който е предпоследно дете, в годината на раждането си е имал трима братя, по-големи от него. Бащата дава образование на децата си, без да жали алтъните. Измежду четиримата братя най-голямо внимание за духовното израстване на бъдещия писател е имал вторият по възраст – Николай Стефанов. Житейската му съдба е нерадостна, страдал е от костна туберколоза в краката, поради което е ходел с бастун. Болестта го е травматизирала непоправимо и с нея навярно следва да обясним печалния завършек на живота му.

Даньо, както галено са го наричали неговите близки и другарчета. Той беше усвоил езика на земята, умението да разбира словата, които му нашепва този „странен мистичен глас” още в родния му дома, като дете.

 

Втора глава

Години на учение

 

През есента на 1887 г. е записан в първо отделение на „Горньото училище”, където ще получи основно и прогимназиално образование. Макар Даньо да е един от най-прилежните в училище, всъщност е бил много срамежлив и свит. В момчешката душа зрее потребност за самоутвърждаване, за израз на още неосъзнати, но смътно вече долавяни възможности и сили, недостъпни и непознати за другарите му; необсводът на душата се покрива от облаците на неясни желания и неродените още творчески сили.

Престоят в Русе бележи важен момент в духовното и интелектуално съзряване на момчето. Като се отчете внезапността, с която е извършен преходът, и обстоятелството, че Русенската мъжка гимназия е първокласно учебно заведение с високи изисквания, можем в общи линии да отговорим на въпроса защо той се оказва в редиците на изоставащите ученици. Предпочита ролята на непокорника.

Предстои цяла година труд в с. Чифукткьой, където злополучният ученик ще трябва да помага на баща си в стопанските дела. Паралелно със събудения интерес към рисуването у шестнайсетгодишния юноша се изявява подчертана привързаност към книгата.

Признанието идва неочаквано и нечакано. Така ще бъде и занапред. В рамките само на един учебен час неговото име е извлечено от безличната ученическа маса, която всяка сутрин нахлува в училището и запълва чиновете, и е белязано със знаците на необикновеното.

Йовков хвърля много усилия в четене на художествена литература. Наред с четенето, той се интересува и от природата и бита в околните овчарки къшли, повечето заселени от котленски овчари. На 29 юни 1900 г. възпитаникът на Първа софийска мъжка гимназия получава „Свидетелство за зрелост No8”.

 

Трета глава

Школа за запасни офицери

 

Йовков е убеден, че всяко голямо изкуство е свързано и служи на живота, поради което той следва да се изучава и познава. По някакъв начин и той следва да се включи в общия трудов ритъм на семейството. След двумесечна почивка, на 1 септември 1900 г. Йовков заема длъжността основен учител в с. Чифлик Мусубей. В училище, разходки и лов преминала учебната година.

За първи път е назначен за дежурен по рота 1902 г., а на следващата е приведен от специалните родове оръжие, където първоначално е зачислен. Душевната криза е толкова тежка, неудовлетворението от неосъществените амбиции и липсата на увереност в собствените възможности са толкова непомерни, че в дрезгавината на бъдещето се мержелее само силуетът на смъртта. „Виждах, че не съм това, което трябва и което исках да бъда”.

В школата Йовков за пръв път се потапя в света на книгите, залавя се да чете художжествена литература като профезионалист, като творец, който дири да открие секретите на писателската професия. Тъкмо тук му беше съдено да се пребори с пристъпите на „мировата смърт”.

Учителството е социално най-активният елемент сред българската интелигенция от онази епоха. То израства до една сила, с която политически партии и държавен апарат не са могли да не се съобразяват. „Съзнание” ратува за подобряване на материалното положение на българския учител чрез съглашателство и сътрудничество с официциалните органи на властта.

Странно е, че писател като Йовков, който винаги е бил певец на живота, започва с творба, предизвикана от смрътта. В стихотворението „Под тежкия кръст” той представя мислите и вълненията преди последната раздяла – преди мъртвецът да бъде спуснат в гроба. „Под тежкия кръст” днес има само литературно-историческа стойност, като знай за едно творческо начало. Как е посрещнато от съвременниците не знаем.

Върху този фон Йовковата творба е тромава, езикът спънат, лишена от образна плът. Макар и първа, тя обаче се оказа особено симптоматична за поетическите му заложби – те просто липсват. Той пише и печата стихотворения цяло десетилетие. Поет не стана и нямаше никакви предпоставки за успех в мерената реч.

През месец февруари на 1904 г. подпоручикът от запаса Йорданк Йовков се уволнява от армията. Завърнал се в Добруджа, дълго и увлекателно ще предава на другарите си в едрозвездните добдруджански нощи разказите на генерал Радко Димитриев, негов преподавател по военна история. Няколко дни след като службата е приключила, Йовков се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Смъртта на бащата решава съдбата на Йовковото следване: в няколко дни само трябва да се прости с баща си и с университета.

Четвърта глава

Добруджа

 

В Добруджа и чрез нея Йовков извлече главните начала на своя художнически мироглед, очерта координатите, в които помести своя художествен свят. Йовков изцяло се потапя в добруджанската атмосфера и бит, търси дружбата на стари хора, разпитва ги и внимателно слуша техните разкази. Не страда от национални и верски предразсъдъци: цени и вижда у всеки преди всичко човека.

Големи творчески личности са големи покрай всичко друго и с това, че знаят какво и къде да го търсят. Тъкмо тук, в Добруджа, Йовков се научи да открива богатство от багри и тонова там, където другите различаваха само основните цветове. Ето защо, макар на пръв поглед да си служеше само с няколко основни тона, когато я рисуваше, неговите природни картини никога не се повториха, винаги бяха пръсти, свежи, с една дума такива, каквито самата природа ги сътворяваше с безкрайна изобретателност, търпение и красота. В равнината той се учеше, трупаше търпеливо умения и навици да изобразява мащабни платна, движение на огромни маси, при това в синхрон. Нещо, което му потрябва десетилетие по-късно; когато войните започнаха, баталистът Йовков се беше вече родил.

Добруджа му даде конфликтите си, тъмния сблъсък на сили в социлания живот или пък в човешката душа. Той жадно слушаше тези истории за убийства, за изневери на красиви жени, за отмъщение, за пропиляна младост по кръчми и партизанлък. На изкуството възлагаше една съзидателна роля и в това виждаше върховния му смисъл: то трябва да гради, а не да руши. Осемте години, прекарани в Добруджа, са може би най-щастливите, защото са безгрижни. Ако се вярва на неговите съвременници, у него живеят няколко Йовковци: толкова далечни и различни, че трудно могат да се обединят в образа на един жив човек. Йовков отделя специално внимание, полага грижи за облеклото си: носи се чисто и спретнато. Пуши дневно по една, даже по две кутии.

В стаята си държи чисто и подредено. Постоянната самота го угнетява. Еротичните чувства бяха силно развити у Йовков. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко у себе си пред хората. Две женски имена обаче трайно го засягат, държат чувствата и мислите му изострени до крайност. Екатерина Русева е от Добрич. Йовков се разкрива откъм кавалерските си страни: намира ѝ квартира, помага ѝ в настаняването. Развръзката обаче идва неумолима. Екатерина Русева не издържа сцените на ревност, дребнавите забрани, неоснователните подозрения. Те бързо превръщат любовта в неприязън. С помощта на приятелите, които са около него, кризата е изживяна, раните заздравяват и той е готов за следващата авантюра.

Запознава се с Ана Маркова Савова, също от Добрич и също учителка първа година. Идеалът му за съпруга е твърде остарял. След Ана Савова, до началото на войните други увлечения не са известни.

Взискателен е, но не деспотичен, бързо печели симпатиите на учениците си и те го обичат. Взискателен е и към колегите си: закъснения, самоволни отсъствия – не се позволяват. По това време той става директор на училището.

През 1909 г. е избран за делегат на конгреса в София от Добричкото околийско дружество. До края на първото десетилетие от новия век Йовковото име все по-често се появява по страниците на централните литературни издания. Йовков чете първата си прозаическа творба – „Овчарова жалба”, която после отпечатва в сп. „Просвета” с подзаглавие „Старопланинска легенда”.

В Добрич Йовков идва с охота и по линията на Дружество „Развитие”. Тъкмо в това дружество работи Йовков, търси контакти с неговите членове, участва в разнообразните му инициативи. Анонимността му в работата на дружеството е нарушена поне веднъж – когато прави критически анализ на разказ от Костадин Чехларов.

Първото десетилетие от новия век е белязано с решителни промени в политическия живот на страната. Разцепват се партии и от различните им фракционни крила се оформят самостоятелни политически направления, на които е съдено да играят определена роля в бъдеще. В такава обстановка и Йовков се ориентира политически – неговият избор е Радикал-демократическата партия. Тези симпатии не го превръщат в яростен и заслепен партизанин.

Новият век идваше с неизлечим недъг – внесе в политическия и духовния живот на страната раздвоението, премахна взаимността между личност и колектив и с това постави началото на многочислени лични драми, причинени от отчуждението.

В началото на века в живота и литературата се формира нов тип герой, с нова душевност и сетива, с друго самосъзнание и скала за оценка на душевните и житейските стойности, което предполагаше и нов тип художествено мислене и средства за изображение. Той сведе обективния свят до себе си. Поетическата му формула беше дадена от Яворов. Естествено е българската интелигенция от преди войните, кръвно свързана със своя народ, да не приема философията на Санин. Йовков не възприема безкритично поведението на модерните герои. С жив интерес следи всички новости както в областта на художествената литература, а така също и в живописта и драмата. Следи и периодичния печат.

„Художник” не само пропагнадираше модерното изкуство у нас, но самото то беше модерно в най-добрия смисъл на думата, списваше се по образеца на тогавашните илюстровани европейски седмичници. И тъкмо на неговите страници, в бр. 5 от първата му годишнина се появяват ранните стихове на Йовков – „Стоеше ти – възлегната на ръка” и „Откъснах тръст – на чистий морски пясък”.

През 1912 г. Иван Радославов публикува статията „Градът”. Очевидно промените в литературния процес са до такава степен назрели, че започват да се възприемат като естествено състояние на развитието. Такъв е смисълът и на публикацията „Градът”. Наистина авторът констатира още в началото, че у нас все още няма поети на града, както в другите напреднали страни. Иван Радославов възлага своите надежди на Дебелянов и Траянов.

Гениални белетристи започват своята литературна кариера със стихове и макар по-късно да достигат недостигнати върхове в другите литературни родове, носят до края на живота си неизцелимата рана от неосъществената творческа амбиция. Балзак започва своето поприще със стихотворната драма „Кромуел”, чийто неуспех никога по-късно няма да забрави. Със стиховете начеват мнозина. Започва и… Йовков. Почти цяло десетилетие – от 1902 до 1911 г., в различни литературни и периодични издания неговото име се появява под стихове – общо 31 стихотворения. Както се вижда, поетът Йовков не е от продуктивните.

Йовковата лирика не се отличава с особено мотивно богатство и разнообразие. Своя път на поет, както е известно, той започва със социална лирика. Във формално отношение Йовковите стихове са твърде несъвършени, даже да не би било преувеличено, ако кажем, че са просто несръчни; до края на стихотворчеството си размерът остава за него проблем. Авторът просто е лишен от усет за ритъм и благозвучие на речта.

Йовковият белетристичен свят е твърде патриархален; лишен е от остри социални конфликти, от проблемите на съвременността. Наистина, авторът се обръща към живота на българското село, на нарисуваните житейски и художествени ситуации са по-близки до Влайковото село, отколкото до онова, което познава сам.

Разказите из учителския живот показват усилие да се надделее личният импулс, който е подтикнал автора да посегне към перото и същевременно стремеж към значими художествени обобщения, останал за съжаление неубедително художествено защитен. Двете легенди – „Овчарова жалба” и „Една песен” твърде рязко се отделят от останалите прозаически творби не само със сюжетите, но преди всичко със своята стилистика. Останалите шест разказа ни срещат с герои и конфликти, почерпани из живота на българското село: такава е най-общата им характеристика. Още в тия най-ранни творби младият белетрист се ориентира към сюжети и персонажи, на които беше съдено по-късно да заемат трайно място в неговата белетристика; но не само това – още тук приложи по-особен подход за изобразяване живота в българското село: идилично, щастливо, удавило в природните красоти социалните и нравствените конфликти.

Пета глава

Войните 1912-1918

 

Войната беше сложила друга резолюция и директорът трябваше да се подчини. За близо цяло десетилетие той трябваше да замени учителската показалка с пушката, а дневника – с релациите от поредното сражение на ротата, командвана от него. След Руско-турската война от 1877 – 1878 година политиците в Европа признаха раждането на една нова държава, след Балканската – Европа и светът откриха България и българите. съвременните историци я третират като продължение на борбите за национално освобождение и Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г., а причините откриват още в клаузите на Берлинския договор.

Селяните, работниците, интелигенцията приеха националното обединение като кръвно задължение към своите братя и сестри, оставени под турския гнет. Пресни бяха в паметта още ужасите и зверските изстъпления при потушаване на Кресненско-Разложкото от края на 1878 г., на Илинденско-Преображенското (1903) въстания. Система от най-брутални и насилнически мерки, предприети от турското правителство спрямо българското население в империята – каро разоръжаването му, опити за денационализиране чрез затваряне на християнските черкви и училища, задължителност на турския език – говорим и писмен, предизвикват всеобща съпротива и преди всичко в свободна България.

На 30 септември България обявява мобилизация. Съобщението отприщва народния ентусиазъм не само в страната, но и вън от нейните предели. Войната разкрепости, колкото да изглежда това парадоксално на пръв поглед, творческия талант на българина, за да го покаже пред света. Пет века османските завоеватели правеха безуспешни опити да угасят българското самосъзнание, но в тъмни манастирски килиии и скитове, в пещерни черкви и оброчища трептеше неговият светлик; народът, дал четмо и писмо на славянството, не можеше да бъде асимилиран, не можеше да бъде изтрит от тодовата му памет споменът за този епохален подвиг.

Няколко дни след получаване на мобилизационното съобщение младши офицерът Йордан Стефанов Йовков се качва от Варна, заедно с по-малкия си брат Коста, на парайод и двамата се отправят за Бургас. Йовков живее в низините и избягва да се мярка пред очите на началството. В сраженията той винаги биваше в първа линия, заедно с редниците.

Както се вижда, авторът на релацията се стреми да даде вярна, точна и синтетична представа за сражението, водено от 5 рота; чрез десетки такива сведения, които постъпват в щаба, командването ще може да възстанови цялостната картина на боя. Съвършено други са целите и задачите, които авторът си поставя в „Първата победа”. У Йовков художественото познание е диалектически неотделимо от богатия житейски опит и наблюдение; героите и ситуациите познава не въобще, а в най-дребните подробности. С боя край Смолян приключва военният живот на подпоручик Йордан Йовков

В душата зейва рана, побрала болката на България. В огъня на войната и страданието, което първата национална катастрофа донесе на българския народ, се роди художникът Йордан Йовков. Той дойде в нашата белетристика направо от бойното поле; и като древногръцката богиня Афродита се ражда морската пяна, така и художникът се роди от бруталния дим на полесражението. Той дойде в нашата литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните: тая болка е спотаена във всяка детайл, във всеки жест на героите му, в мислите и чувствата на автора.

Войната свърши, Йовков се установи в София и започна активен творчески живот. След тежко и уморително пътуване Йовков пристига в столичния град. Името Йовков е озвучено сред писателските и редакторски среди, културната общественост е заинтересована и следи изявите му в печата.

„Народ и армия” обаче изиграва важна и благотворителна роля в един кръстопътен момент от житейската и творческа биография на писателя. Списанието не само реши неотложните му житейски потребности, макар и временно, но то стана онзи творчески трамплин, от който се начена Йовковия възход като белетрист. След една годишнина изданието спира. Йовков отново е принуден да търси работа. За щастие материалните несгоди не успяват да скършат творческия му порив; затова колкото в първата област търпи несполуки, толкова като художника е по-продуктивен и пълноценен. През цялата 1914 г. Йовков пише белетристични творби с идиличен характер; всички без изключение са породени и свързани с войната.

Септември месец поручик Йовков отново е призован в армията. В течение на близо две години развитието му като белетрист изживява естествена жанрова еволюция: започва като документалист, преминава през импресията и есето, за да завърши с класическите жанрове – разказът и повестта. Две от тези импресии предизвикват и първите критически отзиви, чийто автор е Григор Чешмеджиев. „Те победиха” най-добре опровергава – пише той – мъдруванията на всички ония, които още не знаят, че в литературата въпросите разрешава талантът, а не школата.

С „Балкан” Йовков даде на своите съвременници символа на една вяра и примера за изпълнен дълг към отечеството; упование и апотеоз, събрани в едно. „Балкан” издига автора си от сътрудник в столичните издания до явление от национална величина. През 1915 г. Йовков публикува „Земляци”. Повестта ни въвежда във всекидневието на войнишка част, която лагерува край някакво изгоряло село. В една землянка са настанени четирима души от село Бръшлян. Творбата е разказ за живота и премеждията на четиримата, събрани от войната под един покрив. „Земляци” и „Балкан” са двете последни работи, които Йовков публикува, пред да бъде отново мобилизиран. Раджа се баталистът Йовков, летописецът на Балканстака и Междусъюзническата война.

Вътрешната обстановка е тежка: икономиката и селското стопанство са разорени. Всеобщият ентусиазъм при обявяване на Балканската война се е стопил в безумието на една престъпна заповед, която изправи страната пред национална катастрофа. Когато Фердинанд и правителството на Радославов обявяват мобилизация на 5 септември 1915 г., в страната наистина избухва женски бунтове, стихийно и спонтанно.

Йовков е прикомандирован към редакцията на в. „Военни известия” от 10 юли 1916 г. Той е достатъчно прозорлив, за да схване, че ѝ липсва голямата освободителна цел, заради която историята ще я оправдае и защити пред потомците. Човекът и писателят изживяваха своя драма, мъчителна и мълчалива, белязана от симптомите на болезнена творческа криза.

Двете години работа във военните издания с няколко изключения са по-успешни във всичко друго, но не и в литературата. Той беше изчерпал войната като предмет за творчество много преди самата тя да е свършила за България. В тихите вечери на тази стая той пишеше своите очерци и разкази за войната. Те могат да се разделят на две групи: едните разказват за събитията на Южния фронт. Втората група включва по-голям брой разкази, очерци и публицистични материали.

В разказа „Водачката” авторът ни въвежда в необичайна ситуация – Вангели, учителка в малко планинско село, става водачка на рота български войници, за да успеят скрито да се придвижат до кулата; героят от „Непознатият” има четири ордена за храброст и с това остава в паметта на разказвача; в „Наблюдател” се срещаме с колоритния Адамов – опълченец в заставата, бивш моряк и настоящ наблюдател на морето. Всяка вечер със завидна методичност и професионална компетентност той изпраща отчетите за видяното през деня.

„Белият ескадрон” – родила се е невероятна по своята въздействена сила творба, съчетала багровото богатство на живописта с динамиката на киното. Десетилетие и половина след приключване на войната Йовков се връща към „малките поетизации на събития от войните, фейлетони. Николай Николаев основава акционерното дружество „Книга”. То е трябвало да се занимава с книгоиздаване, книгопечатане и търговия с книги. Йовков започва подготовката на първата си книга.

Всеки човек, всеки художник, който носи в себе си творческото начало, има право на публична оценка. И тя неизбежно идва – при едни по-рано, при други – по-късно. Йовков беше забелязан от критиката и читателите още когато отпечата първите си стихове. Иван Радославов постави името на Йовков начело на „новата генерация, която иде да смени старото”. През следващата година се появяват двата отзива на Гр. Чешмеджиев.

Боян Пенев набелязва физиономичност и самобитност, и също така посочва черти от авторския натюрел, запазили валидност и досега. Оттук е изведена и друга черта на Йовковата батална проза: нравствената ѝ същност и силната привързаност на художника към водния край, психологизмът.

Йовковата проза следователно е реалистична и пропита с психологизъм, с дълбока привързаност към родния край, с лиризъм. Оценките на М. Арнаудов е също изцяло утвърдителна. За съществен недостатък на тая проза Вл. Василев счита описателността, нетърпението на автора да изслушва своите герои, да им осигури свободно поле за саморазкритие и изява; и така обяснява защо рядко се срещат индивидуализирани образи и герои.

Шеста глава

Катастрофата

 

За България Първата световна война свърши, без още сраженията по европейските фронтове да бяха преустановени. За Йовков краят на войната освен всички други последствия има и още едно – постави точка върху военната тема в неговата проза.

Деспина Колева ни остави своите спомени за Йовков. Посвещава му две десетилетия от живота си изцяло, отказва се от свой личен живот и амбиции, заживя и живееше само за него и чрез него. „Окончателно съм решил в себе си, че било с голям и малък успех, призванието, от което не мисля да се отказвам, ще е литературата.

Заболяването променя из основи не само неговия живот, но и на семейството: по лекарско предписание съблюдава строга диета, храната трябва да бъде поднесена в точно определен час; готви се два пъти дневно. Заради всичко това Деспина Йовкова напуска учителската си професия и се посвещава изцяло на семейството. Страданието основно размести пластовете в характера му. Свел изискванията на бита само до няколко действия: творчество, кафенето, задължения в къщи.

Йовков живее два живота: един земен, всекидневен със своите грижи и тревоги, с мислите за работата и насъщния, и друг – населен с героите и конфликтите на творческия му свят. Така в образа на писателя след заболяването му като че започват да се оформят черти, навици, поведение, които ни го представят друг, различен, неприличащ на Йовков отпреди. Раждането на дъщерята го преобразява: в грижите си е прекален, а в страховете си от болести и зарази е краен.

Останал е сам във Варна, продължава да работи на „Жетварят”. Темата и сюжетът на повестта са нови: предмет на изображение е вече селото с неговите конфликти - социални и нравствено-психологически, с неговия бит и герои. Налага се следователно един доста рязък преход: от батална проза до повест за мироновременния селски живот. Допълнителен опит белетристът търси и в още една област – иконопитството.

„Жетварят” повествува за живота в село Люляково, върху сюжетната територия на която се изследват битът, социалните и нравствени конфликти, психологията на героите; изследват се светлите и тъмните сили, изначало заложени в душата на българския селянин. Разказът започва с една сцена в кръчмата на Къня, където си дават среща главните герои Гроздан и Вълчан Дуков. Учителят Радулов, който иде с нови идеи за устройството на обществото, с убеждението и вярата в преобразяващата сила на социализма. След като ловкият и безскрупулен чорбаджия с помощта на хитър адвокат отнема нивите на Гроздан, а той му отмъщава по всевъзможни начини, в края на повестта двамата герои се срещат при по-особени обстоятелства. С риск на живота си Гроздан спасява своя заклет враг от явна смърт. По-късно, на смъртния си одър Вълчан заклева синовете си да върнат нивите, които му е отнел с измама. И така социалният по същество конфликт получава в повестта моралното си разрешение. Как е посрещната повестта от критиката? Двойнствено. Оценките се движат от възторженото утвърждение, през благосклонността с критически бележки, до пълното отрицание.

Десет години по-късно авторът се заема с преработката на повестта. Когато излиза от печат второто издание във „Вестник на жената” се отзовава Петър Динеков с рецензия. Целият му престой във Варна минава под знака на унинието и покрусата от загубата на Добруджа. Начева трайният му интерес към полиграфическото оформление: с грижите си за добрата външност на книгите си е известен сред близки приятели и издатели. Почне ли печатането, става раздразнителен и нервен. Чете набора от шпалти до последната коректура и всяка отпечатана кола. Понякога ходи по два пъти на ден в печатницата и там на място дава своите указания, а печатарите го уважават, защото е много коректен и вежлив с тях.

Седма глава

В Букурещ

 

На 20 септември 1920 г. Йовков вече има заповедта за назначение. Четири дни по-късно – петък, 24 септември, подписва акта за встъпване в длъжност и полага клетва. Писателят започва дипломатическата си кариера. Първата световна война завърши за България с втората национала катастрофа, докато след безусловната капитулация на централните сили Румъния получи редица придобивки: териториални и икономически. През първите години мирен живот, с една дума във времето, в което Йовков пристига в Букурещ, страната полага свръхусилия да излезе от стопанската и духовната разруха. Йовков очевидно не е пасивен съзерцател на политическата и духовна действителност в Румъния през въпросните седем години, но и трезв анализатор и тълкувател.

Десетилетието, в което Йовков попадна в Румъния, беше възлово; изкуството и литературата на страната навлизат в нов етап. В Румъния Йовков завари смяната на едно творческо поколение с друго: умират литературни кръгове, писатели, престават да излизат списания. Появяват се нови имена, с нови  идеи и творчески осъществявания.

Ярка багра в литературното пано между двете световни войни е авангардната периодика в Румъния. Избуяването на модернизма не е локално явление: следвоенната обстановка го активизира в почти цяла Западна Европа и съветска Русия.

Йовков попадна в румънската столица в момент на политически и литературен кипеж; тогава, когато се рушаха литературни канони и се търсеха нови пътища. В тази сложна и противоречива обстановка той съумя за съвсем кратко време да се ориентира и запознае с авторите и произведенията на класическата и съвременна нему художествена литература, да оформи своите предпочитания към писатели творби, и което е по-съществено – свои оценки за тях.

Способен да прекара часове в прекъснато творческо горене, преживява дълбоко всичко, за което пише. Така се води книгата, събрала в себе си десет легенди от митологията на Стара планина. В „Старопланински легенди” долавяме да кънти ехото на същата любов към България и всичко българско. След „Старопланински легенди” написа цяла поредица от книги – коя от коя по-завладяващи, по-съвършени, по-мъдри. Но сред тях се открояват с неповторимото си очарование неговите легенди. „Старопланински легенди” са художествен синтез и размисли върху историческата съдба на българина, върху неговия национален характер, размисли върху героизма, върху подвига като типични народностни черти.

Във всичките десет легенди ще открием любовта като сюжетен център или като мотив. В изображението на Йовков любовта не се свежда само до чувството; вярно е, че то не е пренебрегнато, но с него далеч не се изчерпва съдържанието ѝ. В легендите няма да срещнете нищо, напомнящо за делничната идилия на „Ако можеха да говорят” или пък за разказите на останалите сборници – „Песента на колелетата”, „Женско сърце”. В десетте легенди писателят е сътворил едно пано из живота на българина, в което всяко мозаечно късче, извлечено от историческото минало, е търпеливо шлифовано и грижливо нареждано. Като художника Йовков съчетаваше в себе си хуманиста и романтика. След появяването на „Старопланински легенди”, те получават всички квалификации – и от критиката, и от читателите. Когато сборникът е отпечатан, Йовков вече се е завърнал в България окончателно. Беше приключил един седемгодишен престой в Букурещ.

Осма глава

Последните десет години

 

1923 г. Йовков отново е назначен от Г. Кьосеиванов за помощник-редактор 2 степен в Дирекцията на печата. В печата усилено се дискутират проблемите за съдбата на българската творческа интелигенция, за мизерното ѝ състояние и условия, в които държавата я принуждава да работи. Говори се за духовна и идейна немощ на времето, за „безкрайната мизерия, която обхваща света, особено народа ни”, за нравствената и идейна криза на нашето време.

В края на двайсетте години в литературната панорама се включват и пролетарските писатели, организирани около своя орган „Работнически литературен фронт”. Присъствието му несъмнено внася много младежки ентусиазъм в литературното всекидневие, много дръзки революционни жестове. Творчеството на Йовков срещна неразбиране по страниците на пролетарските издания.

Творческият процес у него протича в определена последователност, която рядко се нарушава: може би само в случаите, когато притеснен от сроковете е принуден да я промени. Най-продължителен е първият етап: когато обмисля сюжетите. Изпаднал в екстатизъм, Йовков способност да контактува с околните. Сюжета на своите работи Йовков обмисля най-често в къщи, излегнат на дивана, любимото му място, което напуска само в два случая: когато трябва да преписва вече завършената работа, или когато дойдат гости.

„Вечери в Антимовския хан” приживе е може би най-онеправданата от критиката Йовкова книга; просто защото случайността пожела тя да излезе от печат непосредствено след „Старопланински легенди” (1927) и няколко месеца преди премиерата на първата му драма „Албена” – 19 март 1929 г. Ханът, както пише авторът, не е само кръстопът, а място, където се пресичат много пътища – в сърцето на Добруджа, ветровито кръстовище на историята, прекосявано от племена и народи, някои неуспели да ни съобщят дори името си. След цикъл за Антимовския хан са поместени още девет разказа, несвързани помежду си с общи герои или място в сюжетното действие. Героите от Антимовския хан не са спазени от социалните, нравствени и човешки страдания. Йовков е реалист. „Вечери в Антимовския хан” е шедьовър, изтъкан от носталгия по една Добруджа, която си отиваше заедно с целия си патриархален бит, морал и хора.

Йовкова не можеше да нее напише своите драми поради още едно обстоятелство, чисто субективно-творческо: поради вродения му интерес към драмата. Той го съпътства до последните дни в живота му: само три месеца преди смъртта си публикува във в. „Зора” статия за румънския театър. Днес звучат странно реакциите на изненада, с които съвременниците посрещат драматургическия му дебют – пиесата „Албена”.

Първото драматическо произведение на Йовков има рядко щастлива съдба: още недовършено, то е забелязано от главния режисьор на Народния театър в София. Две седмици след премиерата на „Зидари” идва и премиерата на „Албена”. Пиесата имаше успех сред публиката, но критиката беше лоша. Критиците бяха автори на драми. Те почувстваха опасен за тях конкурент и на всяка цена искаха да отклонят Йовков от драматическото творчество: те го превъзнасяха като белетрист. Йовков не беше производител на писеи, но стана автор на сполучливи драми. Кариерата му започва с майсторство, изненадващо и досега. Но това е най-малкото, което може да се каже за първата му сценична рожба.

В „Албена”, въпреки битовата обстановка, конфликтът в нравствено-философски; проблемът за престъплението и изкуплението на вината е решен върху естетически план; красотата на Албена е първопричината за всички нещастия, които животът ѝ поднася. Самият образ вече не Албена в пиесата е друг, сложен е на друга етическа основа: тук Албена не само че не е замесена в убийството, не е съучастница в него, нито го е искала, нито го е очаквала. Нейната виновност е само в отношенията ѝ с Нягула, които докарват катастрофата.

Две години по-късно, на 17 септември 1932 г. Народния театър поставя третата театрална творба на писателя – драмата „Боряна”. С нея Йовков по същество продължава проблематиката на първата си пиеса; само че в случая драматургът си поставя за цел да изследва красотата като съзидателна сила, която дълбоко и трайно разорава човешките души у сее там семената на човещина, благородство, доброта.

„Боряна” е въплътена мечта на Йовков по хармония, в един свят, в който войните, насилието и неправдата, обществените стълкновения всекидневно доказваха обратното, бяха най-жестокото опровержение на идеала му. Както в първата пиеса, така и тук образът на главната героиня е носител на авторовата идея. В структурата и на двете пиеси са заложени едни и същи антагонизиращи начала: престъплението и красотата. Действието започва оттам, откъдето първата пиеса свършваше, след като предтъплението е факт, макар и в миналото.

Налице са всички предпоставки в дома на Златил да се разрази разрушителна буря: златото събужда алчността, ожесточава синовете, особено най-големия, насища атмосферата с недоверие, взаимна неприязън, студенина и активна ненавист. Когато Боряна прекрачва праха на тоя дом, противоречията са стигнали до своята критична маса. Боряна е човек на действието, не случайно още в началото се представя: „ние сме модерни”. С една дума – действена, заредена с енергия и сила, към които природата е прибавила красота и добро сърце: дете и дявол в едно и също време. В края на драмата тя успява да смекчи сърцето на скъперника, да предотврати престъплението и да върне в дома радостта, любовта и смеха. Възторжено публиката и с малки изключения ласкаво от критиците и театралите. Всички са единодушни в едно – майсторството на автора е порасло, овладял е техниката на драматичното изкуство.

Елин Пелин, непосредствено след премиерата, той излиза в печата със статията „Йовковата Боряна” и Елин Пелиновите „Гераци”. Авторът на „Гераците” се чувства ограбен; неговата повест е драматизирана, без да е посочено това. „Боряна” отбеляза нов етап в развитието на българската драма.

Драматическото изкуство според Йовков следва да бъде свързано с живота, с хората, да задоволява техните духовни потребности. Театърът се превръща в разсадник на отрицателно отношение към селото и така става пакостен, насажда комплекс за национална малоценност, вместо да работи всеотдайно за ликвидирането му. В основата на всичко стоят артистите, които според Йовков все още не са разбрали, че българските пиеси, осъществени от Народния театър, имат отговорна задача – „да разкрият душата на българина, да създадат неговия тип, да изяснят стила на неговия живот”. Пак за целта Йовков снабдява своите драми с подробни бележки и характеристики поотделно за всеки герой, за физическия му облик, как стои селянинът – позата му, как се ръкува, как седи, мисли, говори, как си държи ръцете, за времето на сценичното действие. Грижите му се простират дори до гардероба. Йовков познаваше театъра всестрастно и задълбочено, от съжденията му личи трезв поглед и зрялост. Повече от половин век драмите му шестват по сцените на театрите у нас и в чужбина.

Когато на 29 октомври 1933 г. по страниците на в. „Зора” се появява първият подлистник от романа „Чифликът край границата”, това едва ли е било изненада за съвременниците. Романът беше неизбежен етап в развитието на Йовков. Тридесетте години са голямото десетилетие на българския роман. След сеизмичните събития в обществено-политическия живот на страната, националният епически дух се събуди за живот.

В началото на десетилетието Стоян Загорчинов завърши романа „Ден последен, ден господен” – един национален епос за трагичните събития, предхождащи падането на страната под турско иго. С изострен усет на епик и историк, той стигна до извода, че отделната личност, с каквито и качества да е надарена – не е в състояние да промени хода на историческите събития. Неговият Момчил е герой с необикновени качества: епохата го е извикала на живот и откърмила, за да го принесе в жертва на обективните потребности. Сам съзнава, че изходът не може да бъде друг – освен трагичен, но това не парализира волята му.

През трийсетте години се появиха и два романа, отразили пряко Йовковата съвременност – „Морава звезда кървава” на К. Петканов и „Хартининият грях” на А. Каменова.

Йовков пак се върна към проблемите, които никога не са преставали да го измъчват – земя, труд, човек. Сега не търси вече отделни страни или моменти в равновесието на тази сложна структура, а цялото, света на добруджанския чифлик – такъв, какъвто той го знае още от началото на века с безчислените му дейности, лица на хора, отношенията в семейството на собственика, между него и селяните. Йовков пренася в художествения свят на романа елементи от революционните сблъсъци през 1923 г., но с променени функции, подчинени на друг идеен и композиционен замисъл.

Колкото и да е разнообразен светът на „Чифликът край границата”, той не е толкова пъстър, че да изглежда механично съчетан. Неговите граници се очертават от името на Антица, присъстващо в две птостранствено-временни проекции: минало и настояще. „Чифликът край границата” е роман за добруджанската земя, труда, щастието и красотата. Критиката като цяло се размина с истинските стойности в творбата. Мнозина отделят специално внимание върху езика на романа, но най-тънко е усетил неговата красота, мелодика и динамика поетът Сл. Красински. Интересът към романа някак спонтанно се ражда след смъртта на автора и продължава и до днес. Първите критици на романа го квалифицираха като българския Дон Кихот, защото истинската си стойност героят разкриваше единствено в рамките на общочовешките нравствени и естетически категории.

В прозата – въплътила част от света на Йовков, тържествуват нравственото и красивото. Или по-вярно е да кажем: тържествува единство, изградено то тия две начала. След четирите драми и първия роман, той отново се завръща към късата белетристична форма и за невероятно кратък срок отпечатва творби, които по-късно събра и издаде в самостоятелни книги – „Женско сърце” (1935) и „Ако можеха да говорят” (1936).

Още с първия разказ като камертон прозвучава основната тена на целия сборник: вочекът като етика. В сборника „Женско сърце” повествованието е доведено до пределна простота. Началото на разказа ни въвежда в еднообразна до втърсване сива и скучна делничност. Йовковата носталгия по миналото може да се тълкува донякъде и като отрицание на съвременността.

Романът „Ако можеха да говорят” няма блясъка на трагичните колизии, високите регистри на преживяванията, с които изобилства Йовковите легенди. В него духът и психологията, мислите и чувствата, речта на героите са първично български. Една творба на постигната мяра и невероятна изчистеност на рисунъка; в нея повествованието е доведено до такава пестеливост. Последният му завършен роман наистина няма предходници в националната ни проза и може да бъде сравняван единствено със себе си.

Ненаписаните творби на писателя. Така замислени, те обхващат най-разнообразни области: войните, съвременността, живота на скотовъдна Добруджа, историческото минало – близко и далечно, религиозния живот на село, съдбата на запасното офицерство след войните. Романът „Старият бор” е доведен до етапа на писане. Сюжетът е на близкото военно минало, а проблематиката – съдбата на запасните офицери в условията на мирния живот.

В значително напреднал стадий се намира работата върху историческия роман от времето на цар Иван Асен. Втори том на „Старопланински легенди” е само започнат. Сюжети никога не му липсват, творчески планове и идеи – също. Не му достигна единствено време и здраве.