Дора Габе

Творчеството на Дора Габе за мнозина е свързано с детството и юношеството, с онези стихове, разкази и романи, които отдавна са любими за всяко българско дете. Първите си стихотворения Дора Габе публикува в началото на века в литературното списание „Мисъл”. През 1908 г. отпечатва първата си книга – сбирката с лирически стихове „Теменуги”. Стиховете звучат наивно, любовните вълнения кръжат в една затворена система: любимия и тя. След „Теменуги” идва период, през който поетесата замлъква. През следващото десетилетие (1920-30) се появяват нейните преводи от полски и антологията „Полски поети”, първата ѝ детска книжка „Малки песни” (1923), романът за юноши „Малкият добруджанец” (1927), втората стихосбирка за възрастни „Земен път” (1928) и др. Нейното развитие върви към интересът към полската литература и преводаческата ѝ дейност, темата „Добруджа” и първите ѝ книги за деца.

Едва през последните години можем да съдим за истинските мащаби и дълбочина на онова, което се е извършило в творческата лаборатория на поетесата. Първата детска книга на Дора Габе – „Малки песни”, излиза от печат през 1923 г. Нашата детска литература още в самото си зачеване органически се свързва с две начала: фолклорното и реалистичното. Те са генералните, стратегически направления в нейното развитие. Литература за деца имаше, но без деца в нея. В сборника „Малки песни” поетесата за пръв път стихийно осъществява един подход, който ще осмисли и теоретически ще изложи десетина години по-късно. Поетесата отмахва назидетелно-повелителния пръст от стиховете си; диалогът между възрастния и малкия е подменен с монолог – детето разговаря със себе си или с връстниците си.

През тридесетте години поетесата продължава все така активно да работи в детската литература. Книгата „Някога” е първият белетристичен опит на Дора Габе. Излязла през 1924 г., съдбата ѝ в много отношения напомня съдбата на „Малки песни” – посрещната ласкаво от съвременниците. Открива прозата и пренася в нея поетическите интонации, способите за общуване и опознаване на света, такива, каквито са в „Малки песни”. Тя е и автор на две юношески повести: „Малкият добруджанец” (1927), „И ние, малките” (1946), на романа за юноши „Мълчаливи герои” (1931) и на романизованата биография „Майка Парашкева” (1971).

Авторката не търси общочовешките и философските измерения на героизма в своите прозаически творби. Открива измеренията на героичното изключително в един реалистично действен план. Героичното като мотив бавно, но незабележимо се променя. В реферата „Детска душа и детска литература” Дора Габе прави опит да обобщи своите възгледи за психологията на детето и за характера на детската литература. Опитът е от голям интерес за нас не само защото е пръв по рода си, но и защото ни позволява да се докоснем до ония изконни структури, с които се свързва всичко принципиално в детската литература. Един творец, за да бъде детски писател, трябва „у него да не е умряло детето, което е бил”.

В приказката Дора Габе търси не само националните черти на литературния стил, но и спецификата на стилно-изразните средства, защото няма теми за малки и големи, всичко може да се разкаже на децата, но на техния език, като се използват прийомите на приказката, като се опознаят и овладеят нейните структурни и стилно-изразни закономерности.

Дора Габе обаче не пише философска поезия. Нейната натура и поетически темперамент са твърде далечни и чужди на рефлексията и кабинетната мъдрост. Не философска поезия, а стихове за рефлексията на живота. Оттук произтичат най-съществените особености на нейния поетически стил. От „Теменуги” до „Сгъстена тишина” е извървяла дълъг път: трасирано е развитие в посока на приземяване на това любовното чувство и вълненият. Ако в „Теменуги” то се инспирираше от сферите на идеала, в „Земен път” картината е съвършено различна, идеалността е запокитена върху аутодафето на изневярата – преди „най-скъпият” да надникне през прозореца, преди още да го дочака – тя посреща изневярата, раздялата. В интимния свят на лирическата героиня от „Земен път” съществува един психологически парадокс: отмъщава си не потъпканата любов, а уязвената женска гордост; не случайно именно в ретортите на интелекта се изработват противоотровите срещу „съперницата-змия”. В интимната лирика на Дора Габе любовта никога не е била само чувство, първична виталност, която с демонична сила покорява човека, изтръгва го от състоянието на благоразумие и привички, за да го застави да осъществи биологическото си предназначение; никога не е била всеотдаване, принадлежене на любимия с тяло и мисъл, не е съществуване чрез сетивата и мислите му. Лирическата героиня на Багряна е най-напред жена и след това всичко останало.

С цялото си творчество сякаш ни казва, че животът и изкуството не са теорема, която човекът и художникът трябва да доказват, а висше благо, което неспирно се учим да оползотворим и все не успяваме накрая. Координатите на нейния творчески свят са виталността на детското и живата, кръвна връзка с равнината, с Добруджа.