Асен Разцветников

За пръв път като септемврийски поет Асен Разцветников се показва (заедно с Фурнаджиев и Каралийчев) в първата книжка на „Нов път”. Но като революционен поет изобщо той се наложи много по-рано. Първата творба, с която обърна внимание върху себе си и с която един нов псевдоним влезе трайно в българската литература, беше стихотворението „Новата Голгота”. Поетическият талант на Разцветников намери пълен свой израз след Септемврийското въстание (1923), когато той стана сътрудник на сп. „Нов път”. Неговото литературно дело обхваща различни жанрове. Още в първите си творчески прояви той показва способност за тънък хумор – наред с лирическите произведения пише и стихове, в които с язвителен хумор и остра саркастична ирония изобличава враговете на комунистическата партия – и особено сполучливо общоделците. По-късно осмива духовито отрицателните обществени явления и слабости на човека. Неговите книги за малките го нареждат между първите писатели, които утвърдиха поезията за деца като художествено творчество. Голям е неговият принос и в преводаческото изкуство: на него дължим предадени в звучни стихове на прекрасен български език класически творения.

Като поет-комунист той иска обаче да бъде певец на целия трудов народ – от села и градове. Цялата му поезия след „Жертвени клади” като художник на словото той диша най-свободно, т. е. твори най-леко в психологическата и поетична атмосфера на селото. Това, което определя главните моменти в художественото съдържание на „Жертвени клади” са картините на фашисткото варварство при потушаването на Септемврийското въстание, картините на кръв и ужас, залели цялата страна.

Поетът е убеден в революционната приемственост – делото на загиналите ще бъде продължено от идещите след тях, копнежите и чувствата им ще отекнат в душите на останалите живи, на бъдните поколения. Тая идея е художествено въплътена в поезията на Смирненски. У Разцветников тя е получила ново поетично осъществяване – и в друга форма, и с други средства – в „Удавници”. Цялото съдържание на „Удавници”, краят на „Безсмъртни”, както и редица други стихотворения на Разцветников показват една специфична негова особеност: използване на приказното и фантастичното. Идеалът на борците – идеал и на поета – в стиховете му е въплътен в образи като „забранен плод”, който ще бъде откъснат, или като „златна птичка” на „клонче от захарен светъл кристал”, която ще бъде хваната.

В повечето стихотворения на Разцветников богатият и някъде нежен лиризъм се редува или просто се съчетава с разказвателно-описателни моменти – разбира се, пак поетични. И в най-задушевните си работи понякога той като че ли разказва нещо. Това е, така да се каже, някаква лирична сюжетност, при която чувството е овладява и протича спокойно, размерено, прикрито, носено от образи и все пак вълнуващо.

Повечето стихотворения в „Жертвени клади” създават впечатление, че поетът е в най-близка връзка с действителността, която е извор на неговото вдъхновение. Той като че ли изхожда винаги от някакъв реален факт, от нещо, станало в живота. Елементите на баладата, които съставят главното в композицията на „Предтечи”, „Каин” и особено „Удавници”, придават възвишена, спокойна красота на Разцветниковата поезия. У него не намираме бурни, неудържими чувства, издигнати до патос, както у Смирненски, нито внезапно изнендващи образи, както у Фурнаджиев.

Баладичността, приказността у Разцветников в „Жертвени клади” и в други негови произведения от това време няма характер на занесеност, на отчужденост от земята, от действителността. Образите, с които си служи той – сочни, свежи и винаги точни, - са такива, каквито животът предлага на едно наблюдателно око. Образи реалистични, макар понякога това да е само реалност на възприемането. С „Предтечи”, „Удавници” и „Каин” Разцветников подхвана баладичния мотив на Ботевия „Хаджи Димитър” и създаде нов жанр в нашата прогресивна поезия – революционна балада. Баладичното, приказното, фантастичното са израз на романтична струя в неговото творчество.

Поет със самочувствие на комунист, на борец-гражданин, с дълбоко съзнание за единство с народа, с убеденост, че и творчеството, и животът му принадлежат на борбата за великото дело на социализма. Но връзката с народа скоро отслабва, самочувствието на поета се променя. Настава крушение на социалните му блянове. Тая дълбока промяна започва с отиването му в сп. „Златорог” през 1925 г. Откъсването си от комунистическото движение, от народа той преживява като дълбока криза.

Така силно е изобличен съвременния на автора свят на жестокост, робство и безправие. Но същевременно поетът изповядва и своята крайна безпомощност да се бори против злото в него. В „Двойник” се води борба между вярата в доброто, в социалното дело, от една страна, и мрачния поглед за живота, от друга. В „Двойник” авторът е намерил случай, намеквайки по всяка вероятност за Септемврийското въстание, да посочи в критическо-реалистичната картина на света тежките рани и на българския народ.

Творческият път на Асен Разцветников в тоя най-критически момент става особено ясен, ако се сравни с пътя на Никола Фурнаджиев. И двамата поети изживяха откъсването си от комунистическото движение като драма. Но Фурнаджиев е поет с друго самочувство, с друго много по-широко и оптимистично отношение към света, дух жизнерадостен, който не може да се подчини дълго време на печални чувства. Дълбоко е природата на този поет лежи изворът на витални сили, които избликват винаги срещу всички мъчителни чувства и скръбни настроения, надигат се срещу всяка резигнация и пасивност.

Разцветников, който в периода на „Жертвени клади” изглеждаше твърд и устойчив на своите революционни позиции като поет, наскоро – поразен от кървавите събития – се оказа с нестабилен дух, с раздвоена и вътрешно слаба природа. Той не можа да преодолее своята драма. При тая драма в душата му не се пробудиха никакви съпротивителни сили. Всички сили на неговото нравствено същество вървяха не по пътя на борбата у настъпление срещу душевната депресия, както е у Фурнаджиев, а отстъпваха панически пред нея, докато авторът на „Двойник” и „Планински вечери” потъна в преспите на отчаянието и в мрака на песимизма. Драмата на двамата приятели-новопътници получи различно разрешение: у Фурнаджиев победи жизненото, социалното и бунтовно начало, у Разцветников – песимизмът, който опустоши душата му от всякакви идеали и социална вяра. Фурнаджиев преодоля драмата си и се разви като ярък антифашистки поет. Разцветников се върна назад – към субективни мотиви, близки до мотивите на символизма, без да се покриват напълно с тях, и стигна дори до упадъчни настроения.

Изгубил под себе си твърда почва на земята, на реалния свят, поетът търси други опори: религията и любовта. В „Жертвени клади” Разцветников ни остави само първите значителни плодове на съзряващия си талант. Той подхваща постоянно скръбните си настроения и мотиви за своята безнадеждност и сякаш се стреми да приведе все нови и нови доказателства, все нови и нови основания, че има право да бъде разочарован и отчаян. Една излишна обяснителност, която е израз и на стремежа да оправдае пред себе си своето бягство от живота. По тоя начин някъде стиховете му се самоизчероват и намаляват ширината на онова, което съдържат думите и образите.

Едно от най-трайните увлечения на Разцветников е любовта му към народното художествено творчество, от което той се учи и чиито средства, образи и похвати използва. Не е трудно да се види, че това е и една от проявите на неговата романтична природа. Плод на неговото увлечение от българския фолклор са редица непечатани от автора лирични стихотворения: „Бележник от село Сушица – 1944” и „Подслушани песни” – писани по време на Втората световна война, когато са създадени и двете стихотворения от „Повести за любовта и милостта”, също така напечатани от поета приживе.

Неговата душа си остана страшно опустошена. Такава я завари оня голям ден, когато над нашата страна се разнесоха революционните песни на освободения народ. Разцветников прие с радост освобождението на Девети септември. Поезията на Разцветников, започнала така бляскаво като утвърждаване на революцията, изгуби своя граждански патос, твърде рано претърпя идеен упадък и продължи като израз на една лично идейно-естетическа и жизнена драма. В своя тревожен, болезнен развой поетът показва в какви бездни на безизходност изпада оня, който изгуби връзките си с народа – най-живия извор на всяко изкуство. Но изразявайки своята драма, Разцветников създаде високохудожествени лирични творби, които влизат несъмнено като един от най-ценните постижения в историята на българската поезия.