Атанас Далчев

Първата световна война и Великата октомврийска революция бяха разклатили устоите не само на стария свят, но и на старата естетика. И ако народите вече не можеха да живеят – то поетите вече не искаха да пишат – по старому. Атанас Далчев решително тръгна по новия поетичен път, преди да е преодолял психологически настроенията на отчуждение и самотност, характерни за старата символистична поезия. Срещу изтънчения блясък на символистичната поетика Далчев изправи суровите внушения на реалния предметен свят. В това отношение новаторската дързост на младите следвоенни поети дори надхвърли противопоставянето на символизма и засегна много по-стародавни принципи на поетическия език.

С рядка за биографиите на българските поети литературна и философска подготовка, поклонник и възпитаник на френската и италианската поезия, той безспорно е оформил своя поетичен облик и под влиянието на чужди образци. Младият автор не иска да превръща своето малко човешко „аз” в центъра на вселената, но недоверчив към всяка идеология, не може да намери към света друга гледна точка освен себе си. Иска да черпи „оживителни сокове” от „живота и действителността”, но предубеден, че лириката не търпи „външни на изкуството цели”, лишава тази действителност от нейния най-ярък, социално-исторически план.

Роден през 1904 г. в гр. Солун и син на депутат на гр. Серес в Турския парламент, той не се докосва до традиционната за българската поезия македонска тема. Дебютирал като поет в трагичния период 1923-1926 г., той отминава и кървавите събития, прокарали съдбовна бразда в историята на България.

Самата биография на Атанас Далчев, лишена от необичайни събития и прояви, е интересна само като житейска основа на неговия духовен път и намира в поезията му твърде опосредстван художествен израз. Син на културен юрист, той прекарва детството си в Солун и в Цариград, учи гимназия в София и завършва философия в Софийския университет, а след това е изпратен от баща си за около една година да разреши и допълни образованието си в Италия и Франция. По-късно работи като училищен помощник инспектор и като учител и директор на прогимназия в София, а след Девети септември, като началник на отдел в Министерство на информацията и като редактор в сп. „Пламъче”.

Истинският обновителен допир с действителността идва в момента, когато Далчев изоставя своя естетически преднамерен стремеж към „свръхобективност” на изображението и въвежда в поезията си едно откровено лирическо „аз”, което стопля нейния изваян стих с топлината на живо човешко присъствие. В реалните житейски форми на изживяването, изразени със сдържан лиризъм и изящна простота, Далчев намира своя истински поетичен глас. И това вдъхва нов поетичен живот и на предметните изображения и обективно изградени образи в неговия художествен свят.

Далчев остава верен на новаторския дух на следвоенната поезия и по-специално на онова пряко противопоставяне на символизма, което бе обща естетическа програма на младите поети от средата на 20-те години. С обвинителните идейно-естетически процеси на новия литературен период го свързват не само предметния-реалистичен език, но и редица други характерни моменти. Само че това, което в лириката на Фурнаджиев и Багряна бе непосредно родено чувство, у него идва като изстрадано познание.

По един своеобразен начин в един пункт Далчев преплита совите художествени търсения дори и с пролетарската поезия от края на 20-те и началото на 30-те години. Той дава своя принос за художественото утвърждаване като положителен герой на нейния основен като социална категория образ – градския пролетарий. В неговото изграждане има две основни традиции – да оглежда в съдбата му несправедливостите на стария свят или да въплъщава в чертите му социално-историческата мощ и перспектива на класата. За поезията на Далчев от този период става своеобразно зримо изразен естетически идеал, въплътил стремежа на лирическия герой да се освободи от самия себе си.

Лириката на Далчев в известен смисъл отново се пресича с творчеството на неговия съвременник Светослав Минков, чиито „невероятни разкази” в началото на 30-те години също така внасяха в изпълнената със свежа непосредственост българска белетристика урбанистичните проблеми на бездушната капиталистическа цивилизация. Един образ, който наред с работника олицетворява идеала на Далчев за естествения непокварен човек. Това е детето – недокоснато от безмилостния процес на отчуждението, с душа доверчиво отворена към света.

Идейно-психологически процесът на приобщаване към света е вече съзрял. И достатъчна е срещата с едно творение на човешкия гений да даде на поета художествения символ, за да се роди „Ангелът на Шартър”. След тази стихосбирка  „Ангелът на Шартър” Далчев замлъква като поет. През 1938 г., когато на страниците на сп. „Изкуство и критика” излиза стихотворението „Ангелът на Шартър” на историческия хоризонт вече бе застанал градоносния облак на Втората световна война и в единствените две кратки стихотворения на автора, печатани в същото списание през 1943 г. се срещаме с показателни настроения.

За деликатния хуманизъм на поета, който бе потръпвал само при вида на осакатените инвалиди, ужасите, които стовари върху човешкия род Втората световна война, изглежда бяха твърде непосилно бреме. Новите стихове на автора идват като естествено продължение на неговите поетични търсения от миналото – като изстрадани отговори на зададените въпроси, като осветена от новата историческа действителност духовна мъдрост на поета. В поезията на Далчев изведнъж зазвучават великолепни стихове за родината. Зазвучават в полемика с патриотарските афектации, в подчертано антипатетичен стил. Поетическият облик на Далчев е все така чужд на повърхностния оптимизъм.

Далчев разтваря сетивата си за веселите чудеса на живота. Все така в неговия поетичен свят продължава да вали дъжд, но съвсем нови, игриви асоциации буди сега чадърчето на любимата и това влива в стиха му една светла лирична струя. В своите нови стихове 70-годишняит Далчев изглежда много по-млад от някогашния почти невръстен автор на „Болница” и „Хижи”. Той посвети цял един живот, за да преоткрие художествено простите истини на света, и неговата поезия ни върна виталността на 20-те години интелектуално пречистена и извисена като познание и мъдрост.

Въпреки ярко обособената си физиономия отделните стихотворения на Далчев са вътрешно свързани в една лирико-философска повест, чийто общ смисъл обогатява поетическото им звучене. Основен герой на тази поетична повест е самият поет. Неговото лирическо „аз” се доближава до неговото човешко „аз” на читателя и с това намира своето място в един литературен процес, започнал с Дебеляновото „сроди се малък и велик” и завършил с пълното сливане на читател и герой у Никола Вапцаров. Въпреки сложния интелектуален път, по който се приобщава към живота и хората, поезията на Атанас Далчев осмисля на едно високо интелектуално равнище обикновения живот на обикновения малък човек.

Цял живот Атанас Далчев търси красотата и истината, убеден че те „може да се различават, но не си противоречат”. Неговата литературна и житейскат съдба не е белязана с ярки събития и шумни изяви. Поезията му се опира върху специфичната дарба на поета да чувства необикновения смисъл на обикновеното.

Броят на стихотворенията му едва надвишава броя на годините му; фрагментарните му литературно-философски размисли едва съставят едно малко томче. Роден с тънък усет за високата стойност на думите, той е истински скъперник на словото и със собствения си пример воюва срещу „словесното разточителство и реторика”. През цял един период догматичната критика не знаеше какво да прави с неговата поезия и предпочиташе да я премълчава, а сам той поддържаше литературното си име главно с преводи. Със своята дълбоко изживяна и творчески овладяна лирика Атанас Далчев не само активно участва в литературните процеси на 20-те и 30-те години и оказва влияние върху редица по-млади поети – той намери път и към съвременния читател.