Стендал - Червено и черно

В малкото френско градче Вериер живее синът на местния дърводелец Сорел – Жулиен Сорел. Той е един от многото му синове, абсолютно некадърен в работата си, все подхванал книга под ръка, но уловил по някаква случайност окото на г-н дьо Ренал, кметът на Вериер. Негов голям враг е управителят на местния приют – Валено. За да се покаже като човек с положение, г-н дьо Ренал взима при себе си на работа 19-годишният Жулиен, обещавайки му солидно заплащане, но все пак баща му успява да покаже своята черезнерна алчност и да поиска повече за сина, когото до вчера е смятал за абсолютно безполезен. Изплашен пред вратите на новия си живот, Жулиен идва пеша в дома на кмета и първият човек, който го вижда, е съпругата – г-жа дьо Ренал, която, чувайки от мъжа си за идването на нов възпитател, си е представяла по-скоро тартор, а пред нея се появява някакъв ангел, от който тя изначално е впечатлена, а по-късно – и влюбена.

В началото Жулиен не изпитва никакво влечение към г-жа дьо Ренал. Той е твърде погълнат от себе си и от обучението си за семинарист. Не може да прикрие искрената си любов към Наполеон, искал е да служи в армията, дори крие негов портрет в сламенника на постелята си. Г-жа дьо Ренал е онази, която изпитва чувства към Жулиен и се укорява за това. Жулиен забелязва, че тя, въпреки трите си деца, е запазила младежкия си вид, тя е едва 30-годишна.

Въпреки че не харесва деца, тези на г-жа дьо Ренал се влюбват в него. Той е много начетен, но ограничен от своя учител в запаметяването на латински сентенции и, изобщо, латински размисли на гръцки философи. Неговата памет впечатлява всички и вдъхна огромно доверие в семейството.

Г-жа дьо Ренал се измъчва дали в сърцето на Жулиен има друга жена, докато още сама съзнава дали изобщо го обича. Има слухове, че Жулиен ще се жени за Елиза, нейната камериерка, която наскоро наследява доста пари, а също така когато подменят сламенниците по етажите, Жулиен държи да се изгори един конкретен портрет, скрит там. Г-жа дьо Ренал смята, че той е от неговата любима, но всъщност принадлежи на Наполеон.

Г-жа дьо Ренал скоро се отдава на Жулиен, той нехае до някъде, после пък се радва на любовните си успехи. Когато и той се влюбва в нея, тя започва да охладнява към него, моралът си казва тежката дума. Той заминава при своя приятел Фуке, който опитва да го убеди да се занимава с търговия и да бъдат партньори, тъй като това е особено доходоносен бизнес. Жулиен се колебае. Когато се връща, г-жа дьо Ренал вече не може да крие чувствата си дори пред г-жа Дервил, която става пръв свидетел на тяхната забранена любов. Г-жа дьо Ренал твърде очевидно постоянно сменя тоалетите си, поръчва си нови, със свежи, топли цветове, които веднага хващат окото.

Веднъж кралят посещава Вериер, а г-жа дьо Ренал урежда Жулиен да е сред конниците. Започват сплетни – как така син на обикновен дърводелец стоял редом с първенците на града.

Г-н дьо Ренал започва да получава анонимни писма за изневярата на жена си. Той е потресен. Г-жа дьо Ренал опитва да действа хладнокръвно и му показва онези, които сама е получила. Дори настоява да изпъдят Жулиен, надявайки се той да направи обратното, тъй като кметът се страхува, че ако изгуби Жулиен, Валено ще го вземе за възпитател на своите деца и ще му се присмива. Накрая все пак отпращат Жулиен. Той тръгва, но се връща за последно три дни след заминаването си при г-жа дьо Ренал, без да я предупреди. Тя е извънредно хладна с него, въпреки че много го обича, и Жулиен смята, че между тях е свършено. Така тръгва наистина за Безансон, където се установява в местната семинария. Там прекарва в мъките на лицемерието и клюките в продължение на 14 месеца, като междувременно стопля отношенията с ръководителя на семинарията – абат Пирар. Той става и него закрилник, а Жулиен – негов любимец. Абат Пирар дори го препоръчва на своя приятел – маркиз дьо Ла Мол, който си търси човек да му следи сметките и да му служи като дясна ръка. Преди да замине за Париж обаче, Жулиен вижда случайно своята г-жа дьо Ренал, която на няколко пъти е идвала в Безансон с надеждата да го види някъде из града, ала той нито е напускал семинарията, нито е получил което и да е от писмата ѝ. Всички тях абат Пирар е разпечатвал, четял и горял и те никога не са стигнали до него, както и новината, че тя се разкайва за греха си, но все още го обича.

Когато Жулиен заминава в Париж, той побада в един абсолютно нов свят на отегчение и снобизъм, където се чувства по-зле, отколкото с учителите си в семинарията, които са го приспивали със скучните си уроци. Сега в техните слова той вижда повече смисъл и знание, отколкото от многословните празнословия на висшето общество, сред което е длъжен да „лавира“. В дома на г-н дьо Ла Мол Жулиен се запознава и с прекрасната му дъщеря Матилда – извънредно красива, но студена млада жена, две години по-малка от него. Тогава той вече е на 21, а тя – на 19. Помежду им пламва любов, но Жулиен и този път не е особено заинтригуван от нея. Първите стъпки са нейни, после и той започва да я обича, но някак по принуда. Матилда предпочита той да е студен към нея, дори да заплашва да я убие. Неговото безразличие ѝ действа по-силно, отколкото обясненията му в любов.

Един ден нейният баща взима Жулиен на извънредно важно събрание, на което той трябва да присъства като куриер – да запомни казаното наизуст, тъй като има невероятна памет, а после да го каже на друг човек. По пътя се запознава с бележит руснак, който му дава ценни съвети как да ухажва най-добре своята Матилда. Той му казва да препиште 53 любовни писма (високопарни празнословия, които искат да кажат всичко, но не казват нищо) и да ги праща на друга жена. Тази „друга“ е маршалката – г-жа дьо Фервак. Тя изначално не реагира по никакъв начин нито на писмата му, нито на драматичния начин, по който лично ги носи на портиера ѝ, пък и той не говори конкретно за любов. В едно обаче успява – ревността на Матилда се разпалва до там, че тя му се отдава и забременява от него. Толкова е горда, че почти веднага пише на баща си, че иска да избяга с Жулиен, въпреки превъзходните кандидати, сред които е 24-годишният Кроазноа, лудо влюбен в нея.

Г-н дьо Ла Мол страшно се разгневява на Жулиен, но им дава рента и един от замъците си, за да живеят далеч от очите му. Матилда настоява той да присъства на сватбата, за да не говорят лошо за него и честта му и тогава той ѝ показва писмо, писано от г-жа дьо Ренал и изобличаващо Жулиен в най-долни постъпки. Матилда показва писмото на Жулиен, той си тръгва и скоро след това издебда г-жа дьо Ренал в църквата и опитва да я убие с два пистолета. Него залавят, а г-жа дьо Ренал се разминава със счупено рамо. Тя дори отива да види Жулиен в затвора. Двамата разбират колко се обичат. Тя признава, че само е преписала писмото, което са ѝ дали и че не е искала да го прави, но са я принудили. Идва процесът, Жулиен си признава всичко и въпреки намесата на Матилда, г-жа дьо Ренал и още известни личности, техни познати, осъждат Жулиен на смърт – решение, което той отказва да обжалва.

Последните месеци в затвора са ужасни за Жулиен заради гостите, които му идват, най-вече заради Матилда, която изгаря от ревност. Той се наслаждава единствено на срещите си с г-жа дьо Ренал. Тя още се надява на надежда. По това врме умира Кроанзоа на един дуел и планът на Жулиен на омъжи Матилда за него и те да отгледат сина им отпада. Заклева г-жа дьо Ренал тя да се погрижи за неговия син и в никакъв случай да не посяга на живота си. Когато отсичат главата му, Матилда организира огромно погребение, облицова една пещера с мрамор, където да положат тялото му и да го опеят, а г-жа дьо Ренал спазва обещанието си и не се самоубива, но въпреки това умира от мъка три дни след него.