Стоян Загорчинов - Ден последен, ден господен

Романът започва със сватбата на сина на Йоан-Александър и дъщерята на Андроника, която е едва на 10 години, а съпругът ѝ – малко по-голям.

В гората се събират хусари, сред които са Райко и Събо – довереници на Момчил, войводата на хусарите. Събо е в първата група. Той твърдо заявява, че ще приеме вярата, за да опрости греховете си и дори казва, че ще даде златото, което е крил от братята си по оръжие. Райко идва в гората с втората група. Води пленник на име Теодосий. Поверява го на техния помощник – отец Лука. Той води Теодосий в старата кула, издигната наблизо. Там живее старецът Амирали, който в червата мрази отец Грогорий – любим учител на Теодосий. Амирали мрази всичко и всички, дори анатемосва Теодосий и иска от Лука да го изгори жив, но Лука помага на Теодосий да избяга.

Райо, Събо и останалите хусари вървят през гората, докато не стигат до лагерния огън на двама въглищари. Те гощавта гладните хусари, а тяхното внуче им разказва за странната случка, която е преживяло същия ден – докато си гледало овцете, видяло царят и болярите да гонят елен, а еленът бил бял – знак, че или царството ще падне, или царят ще умре. То казало всичко това на самия цар, когото наричат Двойна брада.

Хусарите отново тръгват на път, докато стигат Чуйпетльово – малко забутано селце, отделено от останалия свят, където хората не целуват кръста, ядат предимно месо, имат си свой език и маниери, намусени са все и едни особени, а най-опак от всички е Обрад – техен съгражданин, някога избягал от селото, а после се върнал да им проповядва различно тълкувание на библията – богомилство. Донякъде го слушали, донякъде – не, но го уважавали, защото бил биляр и лекувал много болести.

В същото село чака и Момчил. Той има твърда ръка, наказва дори своите хусари. Така се случва, че те пакостят много, а единият от тях дори обезчестил девойка. Момчил му предлага или да го обесят с главата надолу, или да го оженят за нея и да остане в селото. Хусаринът избира второто.

Момчил казва на хората си, че ще идат на царската сватба да откраднат болярката Елена – дъщеря на някогашния негов господар, който му направил много зло и Момчил още търси отмъщение.

Сватбата е тръгнала да празнува в една станяница, имаща само двама стопани. За да се промъкнат, Събо и чуйпетльовецът Гедеон взимат една мечка на синджир. Михаил-Асен, синът на царя, веднага я харесва, но малката му жена много се плаши. Един от соколите на болярите кълве мечката по ухото, тя се разбеснява и се откъсва от ръцете не Гедеон. Сръчната Елена успява да завърже устата на мечката със собственото ѝ въже и да я укроти.

Събо и Гедеон очакват да ги накажат, но ги викат вътре, за да покаже мечката номерата си. Носят ѝ дори медена пита на златно блюдо, а в това време Събо връща златния пръстен на Елена, казвайки ѝ, че го е изпуснала, докато е укротявала мечката, но този пръстен тя е дала на болярина Драгшан преди време, когато я надиграл на един панаир. Този Драгшан всъщност е бил Момчил и тя се усеща накъде отиват нещата.

Събо примамва Елена, Момчил я грабва на коня си и всички хусари бягат, докато болярите ги преследват. Раняват Събо със стрела. В смъртния си час той казва на Момчил за заровено съкровище и го заклева да го изрови и с него да си основе своя държава, в която да няма господари.

Оставят Елена при сестрата на Момчил – Ефросина в един женски манастир. Там Ефросина казва на Елена цялата история. Някога Ефросина била млада и красива, живеела в имота на баща ѝ и пеела с другарките си. Майката на Елена веднъж извикала Ефросина да ѝ попее и така правела често. Мъжът ѝ видял красивото момиче и започнал да го ухажва. Подарявал ѝ много скъпи неща, но Ефросина приела единствено един златен пръстен. Дори забременяла от бащата на Елена. Като научила това, майката се поболяла и починала, докато Елена била още малко дете, а Ефросина загубила детето. Момчил опитал да защити сестра си, без да знае цялата истина, заради което два дни го държали вързан и го биели с камшици.

Момчил идва в манастира да отведе Елена – той се надява, че новината за отвличането ѝ ще стигне до стария болярин и той ще пукне – така и става. Но когато отива в манастира, Ефросина му разказва цялата истина и бесен Момчил казва, че повече няма сестра, а вместо Елена да посече, прави това с тънката лоза, до която тя застава, докато разговарят. Тогава повежда хусарите към планината.

Теодосий тръгва сам към Парория. В тамошния манастир се запознава с Добророман – послушен отец, който лови риба за по-старите. Той го упътва към пещерата на отец Григорий. По пътя попада на богомилски параклис и бяга от там отвратен. Отец Грогорий среща малко по-късно. Старецът е болнав, на ръба на силите си. Григорий моли Теодосий да му разкаже историята си и Теодосий му казва светското си име, а и че всъщност е син на болярин, наследник на имотите му, но се е отказал от всичко това, защото още от ранна детска възраст е носел Христа в сърцето си. Теодосий всъщност е братът на Елена. Той е по-голям от нея. Майка им е знаела за наклонностите му, но баща му е бил против. Карал го е да стреля с лък и да язди кон, дори един ден му показва ковчежета с всички грамоти и злато, които ще наследи след смъртта му. Но Теодосий остава непреклонен и баща му го гони, заявявайки че от този ден вече няма син. Така Теодостий приема монашески сан в близкия до Търново манастир и започва да скита из светите места.

Отец Григорий е на смъртното си ложе, когато праща Теодосий обратно в родното му място да види сестра си. Той научава, че е била отвлечена от хусари и се опасява как новината ще се отрази на баща им. Теодосий не иска да остави Григорий сам, но старецът го заставя и той потегля на път в компанията на катастрофилактът Костадин. Портите на Царевец обаче са затворени. Както за тях, така и за болярите. Има сватба – царят се жени за еврейката Сара. Тя е много красива, но решението му е потопило в мъка сегашната му жена и сина му. Сара е била възлюбената на някой си Арон, но старейшините я дават на царя, за да си спасят кожите.

Елена и Теодосий най-накрая се срещат. Вече знаят, че баща им е мъртъв, а Момчил е заминал за Сърбия. Елена остава в манастира при Ефросина.

Агарянците настъпват по българските земи. Никой не им обръща внимание. Болярите си ходят на лов, дори успяват да заловят един от тях, ала се напиват и той ги мами да го отвържат. Турчинът бяга, а Игрил тръгва след него – Игрил е същото онова момче, което на сватбата на царя пуска стрела, за да уплаши Сара и на което дядо му умира от срам и старост в същия този ден. Игрил обаче бива хванат в плен и става роб за две години на своя пленник – Юсуф.

Момчил и хусарите му се побратимяват с един сръбски войвода и неговите хора, а сам той ги повежда, но през цялото време мисли какво ли се е случило с Елена и никак не може да освободи мислите си от присъствието ѝ.

В кулата на Подвис Момчил вече живее като цар, това си личи най-добре по отпуснатото коремче на Райко, неговият племенник. При Момчил идват търговци, носят му дарове. Искат от него да застане на страната на техния владетел – и друг път идват такива хора, които искат военна помощ от Момчил. Той ги отпраща. Разговаря насаме с Богдан, който е нарекъл свой побратим още в Чуйпетльово заради браздите от камшик по младия му гръб. Богдан разказва за Ефросина и Елена. Минали са вече пет години от раздялата им и Момчил решава, че ща я направи своя жена, тъй като Богдан го уверява, че тя или ще го дочака, или ще се покалугери.

Царят е на трапеза със своите боляри и в компанията на Теодосий. Говорят за еретици и богомили, но му напомнят и за присъствието на агарянците, което сам той пренебрегва. В края на главата идва болярин, който съобщава, че войските му са разбити, но не от гръцкия император, а от самите агарянци.

След като чува за агарянцките, Теодосий тръгва към манастира да се увери, че всичко там е наред. По пътя среща стария си познайник Добророман, който също е станал еретик, но по един само понятен нему начин.

Момчил е на война при морето. Сам той едва не умира. Тръгва след човека, който е хвърлил боздуган по него, но се оказва, че той е българин и всъщност го е спасил – това е Игрил. Той е взел за жена робиня, също като него – млада грузинка на име Ейлюл. Нейното име напомня на Момчило за Елениното и той още по-твърдо решава да отиде при нея. Игрил му казва, че ще заведе жена си, която е ранена в рамото от самия Момчил по невнимание, тъй като е била облечена в мъжки дрехи, при сестра му Ефросина в манастира, а после ще се върне с него, защото имал сметки за уреждане с общия им враг. Момчил се съгласява. Него и жена му поверява на хората си, а останалата част от войската си праща да яде и пие, за да имат сили за утрешния ден.

Момчил е след Йоан Кантакузин. Почти не го залавя с войските си, ала гъркът успява да избяга, дори след като Игрил е на страната на Момчил. Много от благородните гърци обаче остават в техен плен.

Момчил взима Елена и по пътя изпраща Игрил и жена му. Те отиват да живеят в Търново, където някога е живяла Елена със семейството си. Когато остават сами, Момчил пита сам Елена дали го иска; казва ѝ че е безбожник и убиец, а тя казва, че винаги го е обичала и така те се женят.

Момчил е станал деспот в Родопа. Райко още повече се е отпуснал около корема. Идват непрестанно хора да търсят помощ. Отново призовават Момчил на война срещу гърците. Той отива да види жена си и сина си. Елена го пуска с примряло сърце, предусещайки злощастния край.

Минало е време след смъртта на Момчил. Идва един, който е откупил счупения му меч и останалите му вещи от агарянците. Райко е потънал в скръб, не може да прежали чичо си, нито пък може да се примири с факта, че в часа на смъртта му не е бил до него. Той е стоял на портите на града по време на битката и е отговарял те да бъдат отворени в подходящ момент, но са му отказали и затова Момчил е загинал. В последните си мигове Момчил преживява нещо като халюцинация или съновидение – той мисли за всички неща, които са му скъпи и в същото време те намират своето олицетворение във въображението му.

Царят има син от Сара – Шишман. Той язди малко конче. Почти не пада от него заради трима селяни. Царят се разгневява и заповядва да ги бият с камшици, но тогава всички хора, насъбрали се наоколо, падат на колене и започват да го молят да ги спаси от агарянците.

Теодосий води група богомолци на поклонение. Там виждат белият елен, който носи лоша поличба,