Емилиян Станев - Крадецът на праскови

Лирическият герой (Никола) се завръща в Търново, за да продаде наследството, оставено от покойния му баща. Там се среща с един свой познат, учителят Петров, Козичката. Двамата си спомнят за къщата от другата страна, кято е принадлежала на стар полковник и неговата красива, но тъжна жена. Още като е бил малък, тази жена се е видяла на Никола като същество от друг свят, прелестно, но недостъпно. Те двамата живеели в града, но след като в града пламнал тиф, преселили се тук, а след като полковникът се сблъскал с набезите на крадци и изгладнели животни, той извикал ординарец да пази и да спи в градината.

Съпружеският живот на Елисавета не е щастлив. Полковникът е суров човек, 15 години по-възрастен от нея, а и връзката им протича през три войни. Заради раната си, полковникът вече не е на фронта, а е назначен за комендант на града. Той е суров и принципен, държи на дисциплината и нарушава строго всяка грешка. Дори слага звънчета, скрити в плашило, свързани с тел за оградата, за да предупреждават за опасност.

Един горещ следобед Елисавета остава сама в градината и чува предупредителното позвъняване на звънчетата. Очаква да намери куче, но вместо това вижда сръбски пленник, измъчен, слаб и загорял на слънцето, който е напълнил шапката си с праскови. Оказва се, че той е учител по музика. Тогава Елисавета започва да гледа на него по различен начин, тъй като тя самата е учителка и времето, прекарано в колибата, отдава на четене. Елисавета дава на пленника да яде и му обещава да му подари старите ботуши на съпруга си, защото Иво Обретенович идва при нея бос и с разранени стъпала.

След срещата си с Иво, тя не престава да мисли за него. Тя започва да чувства в себе си раздвоение – едновременно иска да го отблъсне и притегли към себе си. Иво не идва на следващия ден, а доста по-късно. Елисавета отново усеща раздвоението си от присъствието му, докато разговарят – той признава, че я е шпионирал.

На следния ден Елисавета шие на шевната машина в компанията на Марьола, нейната прислужница. Усеща, че някой я наблюдава и отпраща момичето, за да остане насаме с пленника. Когато се среща с Иво и го пита защо не идва често, той казва, че се грижи за френски майор, пристрастен към алкохола. Елисавета намира сили в себе си да му каже да не идва повече, но той я целува и обещава да се върне.

Междувременно полковникът започва да заблеязва настъпващата в Елисавета промяна и ѝ казва, че е станала момиче, че е друга, но тя не му обръща внимание. Нейният съпруг ѝ се струва като бреме, като нещо от миналото, подобно на студената ѝ майка, от което да се освободи.

Мародерствата в градината продължават, което вбесява полковникът – той ненавижда корумпираните си колеги и се гордее, че не е като тях. Затова взима пушка и я дава на ординареца, заповядвайки му да стреля по всеки, който дръзне да влезе.

В продължение на пет дни Иво не идва и Елисавета непрестанно го очаква. Във фаталната вечер тя седи на трема, реди карти. Учителят изведнъж чува изстрел, после Елисавета започва да пищи. Той отива да види какво се е случило на следващия ден. Среща го ординареца. Учителят вижда тялото на Иво, проснато на земята, и следите от агония, тъй като не е издъхнал веднага. Учителят пита дали домашните са станали, но ординарецът отвръща, че са в града. През нощта Елисавета опитала да се самоубие и била още жива, когато я откарали с файтон.

Учителят разказва на Никола, че след това мястото запустяло. Полковникът бил уволнен и обявен за военнопрестъпник, но не и съден. Починал две години преди появата на Никола в града.