Георги Караславов

Роден през 1904 г. в с. Дебър, Борисовградско. Измежду големите представители на съвременната проза. Караславов е писател-психолог, писател-аналитик. Старателно изучава душевни дълбочини, големи и малки истини за човека, психология на героиката, болести на волята и на ума, тайни на престъплението. Творческото му развитие се дължи на личните му влечения подри величието на изкуството, на онази по-дълбока предопределеност, която идва от един безспорен талант. Караславов твори, когато се разрушават старите художествени илюзии след Октомврийската революция и след Септемврийското въстание от 1923 г.

Останал верен на своето главно човешко и художествено желание – да опише съвременния му свят – и с неговото безобразие, и с неговата героична неповторимост. Бил е полски работник, учител, студент, който с физически труд се е самоиздържал. Като мнозина прозаици и Георги Караславов започва творческите си опити със стихотворение, но скоро се отказва от лирическата муза. След някои публикации в „Полярна звезда” и „Единство” през 1926 г. излиза първата му книга, сборникът с разкази „Уличници”. Повечето разкази приличат на кратки драматични имперсии. Говори за мъките на детето, за покрайнините на града. Измежду най-жизнените изобразители на мъката на детето. Езикът му е още беден, сантименталността на места е доста очертана.

В книгата си „Кавалът плаче” (1927) писателят е вече по-зрял белетрист. Показва онова раздвоение, което доста време ще се откроява в неговото творчество – като писател и на селото, и на града. Раздвоението е освен тематично, но и стилово. В новия сборник излиза напред селото. В „Уличници” Караславов принадлежи още на социално-изобличителното направление, в „Кавалът плаче” той излиза от него и става подбудител и на революционна общонационала и политическа протестност. В сборника Караславов има някои художествени прилики с произведения на Каралийчев. Това говори за стилова близост с творчеството изобщо на писателите-септемврийци. Творбите му напомнят Каралийчевите и с емоционалната си реч, с напрежението на езика, с лирическия драматизъм, повторенията на близки по семантика глаголи. В разказите на Караславов срещаме и сложни състояние на баладичност и сомнамбулизъм, и модерно използване на примитива, и очертаване на природата, както в творчеството на писателите-септемврийци.

С творчеството на Караславов възниква нова школа в прозата ни. В нея се появява автор, който търси разум в действителността, смисъл в живота. Той е оригинален творец-реалист или романтик на трезви идеи и чувства. Той измества постепенно „традиционното” художествено мислене, потопено все в миналото.

Със „Споржилов” се възсъздава историческата панорама на времето след Първата световна война. Ако Смирненски издигна гласа си за възхвала на вдъхновени световни революционери, то Караславов се приближи до всекидневната трагична съдба на простия човек. Както в „Хор”, така и в другите произведения на Караславов от началото на 30-те години се долавя и една особеност, присъща на големия художник: естетизирането на борбата, непознато до Караславов в нашата проза. Произведения като „На пост”, „Врагове”, „Жажда” бележат върха на Караславовото творчество в края на 20-те и началото на 30-те години. Те създават авторитет на пролетарската ни проза. Тези разкази обикновено завършват трагично. Не всички разкази на Караславов са художествено богати, както разгледаните. Обръща се към строго автентичния „политически” реализъм, който е най-характерен за сборника „На два фронта”. Разказите събират в себе си истините на живота. В някои от тях има силни характери, но липсват въображението и художественото иносказание. В „На пост” срещнахме гиганта-художник с дълбока мисъл, с поетическо увлечение и високо самочувствие, докато в „На два фронта” функционира предимно разумът, който налага предаността към партийното дело.

В „Татул” Караславов си служи често с пейзажа, за да разкрие и прецени отделни душевни състояния. Романът изобличава художествено жестокото царство на собствеността. Излиза през 1938 г. Писателят почти не използва композиционни размествания, като изключим някои малки инверсии. Фабулата става увлекателна поради психологическото напрежение на редуващите се епизоди. Романът обхваща ситуации и извън отношенията на свекървата с Тошка. Това са социалните борби на село и животът в него – пъстър фон на домашната драма.

Караславов се е движил обикновено на терена на малкия разказ. Писателят замисля широката си епична тетралогия: романите „Татул” (1938), „Снаха” (1942), „Пепелище” и „Мащеха”. Ръкописът на „Пепелище” изчезва при един обиск на квартирата на Караславов. „Мащеха” още се пази като чернова за бъдеща работа в архива на писателя. На бял свят излизат само „Татул” и „Снаха”. Тези романи ни въвеждат в домашния свят на селянина, в трепетното напрежение, създадено от драмите на собствеността и от престъпната ѝ власт. Голямата жанрова форма му дава възможност да надникне надълбоко. Сложен характер, смес на светли и мрачни човешки багри, е свекървата в романа „Татул”.

Романът започва с погребението на Минчо. Израснала в духовния, стилово архаизиран свят на миналото, Марола, „съврмененната” собственица, остава докрай в тесния кръг на дома и на домашните си отношения. Тя е толкова силна в заблужденията си, които имат своя логика, че не могат да ѝ противостоят нито любовта към внучето ѝ, нито нежността на снахата. Не жали нито себе си, нито близките си и стига до престъплението. Караславов мотивира страшните помисли на Марьола с този разказ за варварщината и жестокостта на обреклите се на бога на собствеността. Нейната хитрост проличава, след като решава да си послужи с татул. Чака го да узрее, за „да хване”. Когато Тошка се мята, измъчвана от отровата, вижда свекърва си като куче, което се е вмъкнало в кухнята и я дебне.

В „Снаха” Караславов изобличава чувството за собственост чрез силната лична драма. За разлика от традиционния канон на романа в „Снаха” има двама главни герои. Това са Юрталана и Севда. С двамата главни герои в романа се създава своеобразна едновременност на психологически ситуации. Драмата на Юрталана идва с убийството на детето, драмата на Севда със смъртта на мъжа ѝ. Тези два момента подготвят сблъскването, в което изпъква неволнишката участ на бедната селска жена, влязла в богат дом. Композицията е стъпаловидна – започва с идилия, следва трагедията.

В „Татул” също е поразена човещината. Там шета осакатената душа на Марьола. Юрталана обаче не е притиснат от патологична идея фикс. Неговият патологизъм е в сляпото завличаване на всичко човешко заради собствеността. Не уважава жена си, жесток е към сина си, готов е да смачка снаха си. Той ни внушава свое художествено понятие за света на селянина със свой начин на мислене. Напредъкът му в сравнение с „Татул” изпъква особебо при анализиране на душевните състояния. У Марьола се преповтарят едни и същи чувства. Тя е вярна само на омразата си. Не изпитва колебание, когато се насочва към престъплението. Следователно у нея няма и по-дълбоко духовно вълнение.

Психологическото време в „Снаха” се движи не само от събитията, но и от тези дълбоки духовни импулси. Цялата първа половина на романа е свързана композиционно с преживяванията на Юрталана. Тя подготвя следващия акт на драмата – защо Седва е узнала за престъплението от Стойко и един ден ще излезе като обвинител срещу стария. Втората половина от романа ни въвежда в драмата на Севда – онеправдана, с излъгани момински надежди и напразни радости.

Случайността функционира в романа като особено типично обстоятелство. Творецът Караславов отива по-напред в „Снаха”, отколкото в „Татул”, защото в първия му роман действието се стреми пряко към крайната цел, а с „Снаха” то е по-свободно.  В „Татул” типизацията се съпровожда и от известни елементи на стилизираност на образите, а с „Снаха” тя има свобода чрез неочакваността на случката и чрез промените в психологията на хората. Тук господства истинска епическа свобода. Чрез нея израства голямото произведение.

Описана е съдбата на млада жена в чужд дом. Това е вечна тема в българския фолклор. Конфликтът между Севда и Юрталана приема характер и на борба между бедни и богати. Връхна точка е самонаказанието на Юрталана, възмездието на Севда, наранила жестоко собственика. Севда иска голямата нива, но върши това, за да го сплаши, за да признае, че е отнел и нейния живот и живота на мъжа ѝ.

Завършва драмата. Юрталана отива да се предаде на властта, защото не може да се откаже от голямата нива.

Георги Караславов е полемичен писател. Както и да го увличат характери из народа, силни страсти, могъща воля, черпеща сила на борбата, той всякога изостря творбата си в определена посока. Такъв е и в своята драматургия. Първата поява на Караславови творби на сцената стана с драматизацията на романа му „Снаха”. Успехът на драмата насърчава писателя да реализира „Татул” и „Танго”. Драмите му догонват прозата освен със сюжета, но и с пластичното представяне на героите. Комедията на Караславов започва обикновено със статично положение. Сред драматичното творчество на Караславов се откроява драмата „Ленин влезе в нашия дом”. Тя има особено историческо пространство. Творчеството на Караславов, широко табло на народния живот, има свой постоянен „топлинен център” – любовта към онези, които правеха историята. Трудно е да се обхване цлеокупното дело на този плодовит автор, уловил в своите мрежи живота на две епохи. Главната му заслуга е в онзи преврат, който извърши в нашата проза, като създаде нова школа в нея.