Димитър Димов - романи

Димитър Димов е автор на три романа – „Поручик Бенц“ (1938), „Осъдени души“ (1945) и „Тютюн“ (1951). Има два незавършени романа без заглавие, както и „Ахилесова пета“, незавършен поради смъртта на писателя.

За Димов могат да се научат много повече неща от романите му, отколкото от биографията му. Бил е в Испания за около година. Екзотиката винаги го привлича, тя присъства в творчеството му.

В първия роман – „Поручик Бенц“ – Димов разглежда драмата на хайлайфната дама Елена Петрашева и германския поручик Бенц на фона на големи исторически събития от края на Първата световна война. В „Осъдени души“ драматургичния скелет се повтаря – отново на преден план е трагедията на Фани Хорн и нейната безнадеждна любов към йезуита отец Ередиа, и тук за фон на тая трагедия служи испанската гражданска война. Испания и гражданската война са само екзотичен пейзаж, колоритна декорация, а не обществена среда, историческа съдба на неговите герои.

Трите романа на Димов са три етапа в неговото художествено узряване. Докато „Поручик Бенц“ не е още роман в дълбокия художествен смисъл на думата, а само психологически етюд, „Осъдени души“ вече има много допирни точки с историята. Идеята на 9 септември, марксическата концепция за историческото развитие на обществото стават основа и за художествената постройка на романа „Тютюн“. Димитър Димовият свят е само идеологически, абстрактно цялостен и ненащърбен. Той има само идейни рамки, конструкция, той е само абстрактно-философски хармоничен, но в тия рамки като в грамадни, системно подредени аквариуми продължават да плуват дълбокоморски чудовища, безобразни хищници на съмнението, раздвоението, дисхармонията.

„Тютюн“ е историята на Ирина и Борис – Ромео и Жулиета. Любовта им преминава различни препятствия, но в края на краищата те получават всичко, към което са се стремили. Но точно тогава се разбира, че помежду им лежи огромно празно пространство, което те не могат да преодолеят – там стои „Никотиана“. В някои отношения „Никотиана“ е централна ос на романа, един център, около който се движат всички съдби. Тя дърпа конците на марионетките, тя е мълчаливият режисьор на всички драми. Заради нея Борис изоставя Ирина, а след това я продава на фон Гайер; заради нея се изцеждат последните сили на гладните работници; заради нея става стачка, в която намират смъртта си Спасуна и Чакъра; заради нея умира Борис, след като е продал интересите на народа си на германците; заради нея Ирина пропилява живота си, превръща се в разменна монета в ръцете на Борис. В своето мълчание „Никотиана“ сякаш ни намеква, че тя я съдбата.

Източник: Български писател, 1981 г., Кръстьо Куюмджиев