Гео Милев

В своя кратък – едва 30-годишен – живот Гео Милев мина през перипетиите на идейно-творчески развой, който го прави една от най-интересните личности в нашата литература. Неговият път като писател и културен деец е изпълнен с непрестанни идейни и художествени търсения, с жажда за творчество, с постоянен стремеж към оценка на приетото и постигнатото в българската култура.

Гео Милев бе особено отзивчив към всичко „ново” в изкуството и литературата. Но той разпиля толкова възторзи пред лъжливи кумири, докато намери наистина новото. Той изхаби много енергия в защита на декадентски явления, в лъженоваторски търсения, докато стигна до истинското новаторство в поезията, която се вдъхновява от идеалите на социализма и възпява революционната борба на народа.

У Гео Милев вървяха успоредно, задружно поетът и критикът. Той проявяваше ярко при всички случаи своите критически особености – и когато се бореше против изкуството, което смяташе за старо, и когато защитаваше онова, което мислеше за ново.

Литературните интереси у Гео Милев се проявяват твърде рано и твърде подчертано. Възможност за това създава интелигентската среда, в която той расте. Роден е в семейство на учители на 15 януари 1895 г. в с. Раднево, Старозагорско. Творческите стремежи у Гео Милев се пробуждат рано. Като ученик в Старозагорската гимназия (1907-1911) той редактира ръкописни вестници, които изпълва сам. Пише стихове, които подрежда в ръкописни сборници, грижливо подготвени и украсени с винетки. Подписва се тогава Гео Касабов, Георги Милич и Гео Милич – е под силното влияние на Пенчо Славейков.

Към домашните учители на поетическото изкуство на младия Гео Милев принадлежи и Яворов. Гео Милев се развива в първите си стъпки като поет под въздействието на противоречиви литературни течения и тенденции; от една страна, Вазов със своя гражданки и патриотичен патос и Пенчо Славейков с простите художествени картини от народния живот и природата, от друга страна, пак Славейков със своя индивидуализъм и Яворов със символистическите си произведения.

През време на студентството обаче увлеченията му от символизма се засилват. Гео Милев се ориентира в немската литература – за малко повече от година той се запознава не само със съвременния литературен живот, но и с литературната история. Но литературните понятия не са му съвсем ясни. И изобщо с индивидуалистичните и символистични позиции у него съжителстват и други, противоречиви.

Тая неизясненост на литературните позиции – въпреки че Гео Милев е по принцип за символистическата поезия – е отразена като противоречие и в преводаческата му дейност през 1912-1914 г.

„Всяко изкуство, което не стане народно изкуство, е неизкуство, прах и плява по вятъра.”

За прогресивните моменти в ранния период от развитието на Гео Милев (1912-1915) е особено показателен факт от неговото оригинално творчество. „В ден тържествен” е първото оригинално произведение на Гео Милев, дадено от него за печат. Катастрофата на Междусъюзническата война е сепнала в известна степен съзнанието на Гео Милев - резултат на това е именно тая „басня”. Инак той не се замисля особено дълбоко върху обществените проблеми – те не са му ясни, както не са му ясни и целите на настъпилата война.

Статията „Модерна поезия” показва, че Гео Милев тръгва решително по пътя на западноевропейското модернистично изкуство въпреки гражданските и социални елементи в писанията и преводите му до 1914 г. Това става под влиянието на немската индивидуалистична философия и символистическа естетика. Влиянието на Ницше – тоя мрачен и жесток индивидуалист – би завършило истинско опустошение в душата на лесно запалващия се младеж, ако срещу него не се бе явило в това време благотворното въздействие на големия белгийски поет Емил Верхарн. Той се „осмелявал” да смята Верхарн „за свой учител в поезията, а делото му – за пример и идеал”. В Лондон сам Гео Милев е могъл да наблюдава рязко изразените социални противоречия. Видяното там извиква в душата на младия поет дълбоко отвращение от света на капитализма. В по-сетнешната еволюция на Гео Милев поезията на Верхарн играе важна роля.

От 1915 г. е останала една негова ръкописна тетрадка с негови оригинални стихотворения, разкошно илюстрирана в винетки и рисунки от самия него – 26 страници. Всички тия стихове са напълно символистични. Гео Милев вече е влязъл в българската литература на страната на символистите. Но истинската литературна дейност като поет и критик той проявява след Първата световна война.

През време на империалистическата война (1915-1918) българската литература беше заразена в голямата си част от великобългарски шовинизъм. Някои представители на реалистично демократичната българска литература – под влияние на буржоазните среди – се отклониха от своята основна линия и станаха изразители на войнствени настроения.

Между създаването на войната от българските писатели тогава, през самите военни години, ще срещнем, разбира се, и работи, които са писани без националистическа екзалтация и шовинизъм, като стиховете на Димчо Дебелянов, или изградени върху различни човешки преживявания, като разказите на Йовков. Ще срещнем и други, в които са отразени ужасите и зверското във войната, като „Кървави петна” на Владимир Мусаков, или дори тежкото положение на народа и жаждата му за мир, каквито са някои стихотворения на Вазов. Но тия произведения – както и други още с хуманистично съдържание – се губеха в огромното количество от войнствено-патриотарски съчинения, които определяха основния дух на литературата през онова време.

В Германия революционното работническо движение е в подем. Борбата против войната е прераснала в революционна борба за събаряне на капиталистическия строй, в гражданска война, която стигна най-високия си връх в Берлин и Бавария. Прави редица преводи. Превежда дори немски откъси от „Богомилски легенди” на Николай Райнов. Увлича се горещо от експресионизма в изкуството, който той пренася в България и който остави дълбоки следи в неговото творчество – дори в последните му революционни произведения.

По това време в Германия под въздействието на революционното работническо движение в писателските и художническите среди се извършва идейно и творческо преориентиране. Една част от експресионистите, които по-рано са се бунтували само против старите форми в изкуството, като са стигнали най-много до интелигентско-бохемски бунт против еснафските форми и традиции в живота, през войната и след нея завиват решително наляво. Но „Aktion”, в което печатат свои статии теоретиците на комунистическото движение, се изказва против марксизма и материализма и съединява революционността с мистика и своеобразна религиозност. Той набляга основна на някаква „духовна” революция. Защитаваните от него философски възгледи са индивидуалистически и идеалистически.

През март 1919 г. Гео Милев се завръща в София и започва жива театрална и литературна дейност при една обществено-политическа атмосфера, също така революционно нагорещена, както и в Германия. Българската комунистическа партия, която се бореше през цялото време против империалистическата война и посрещна с възторг Октомврийската революция, придоби широко влияние сред трудещите се в градове и села.

Кризата, в която бе изпаднало буржоазното общество, обхвана и литературата. В първите години след империалистическата война в редовете на видните представители на българската литература съществуваха смущение, безпътица, песимизъм. Революционният  развой на обществената действителност ликвидира символизма като школа. Срещу него на историческата сцена се беше явила нова поезия – реалистична, активистична, революционна, проникната от социално-революционен патос, израз на революционния възход на работническата класа – поезия, която представляваше по-висок етап от развитието на пролетарската поезия у нас, чието начало Сложи Полянов още през 90-те години. Ярък, високоталантлив представител на тая поезия беше Христо Смирненски.

Най-много сили и любов влага той в организирането на сп. „Везни” – название, възникнало не без влияние на руското списание със същото име. То е орган на българските модернисти.”Везни” излиза три години и печата работи на символисти и експресионисти или близки до тях поети и художници. В сп. „Везни” се водеха оживени борби около изкуството и литературата – изобщо то бе подчертано борчески орган. В него са отразени колебанията на самия редактор, неговите търсения на поезия, по-близка до човека.

Според Гео Милев всичко е символ. Символизмът не е школа, т. е. не е вече школа – той е самото изкуство. „Всяка поезия – всяко истинско изкуство – е символизъм. За него изкуството е загадка, тайна. Поетът твори от себе си, от свръхдействителния свят на своите абстракции… Изкуството е нещо абсолютно, вън от народа, вън от националния и обществен живот. Линията на идеализма и субективизма продължава, общо взето, почти до края на периода на „Везни”. В кн. 4 на „Везни” той печата „Възвания към българския писател” – най-определения документ за еволюцията, която е започнала. В това възвание се прави остра критика на съвременната българска поезия, която е изящна, звучна, блестяща, но няма никаква цена за живота. Българската литература на играе никаква роля в живота. И макар да прави едно своеобразно деление на живота, авторът иска от писателят да се замисли върху тия въпроси и провъзгласява принципи на етичност: „Човекът преди всичко!”

Областта на творчеството е една област отвъд „доброто” и „злото”, област на „абсолютната свобода”.

Очевидно Гео Милев беше извършил предателство „отвътре”, в самата крепост на символизма. Но колко далеч са неговите идейно-естетичеки позиции от оная поезия, която наистина ще отразява живота на народа, на обществото, на човечеството, показват всичките му статии във „Везни”, стихове от времето на анкетата, която предприема в списанието, но същността на изкуството и по-специално – литературата. Обяснява, че имало в България от много отдавна две литератури. Едната могла да се нарече обективна – това е литературата на реализма, която не е адекват на действителността. Тук се разкривали две схващания: материалистическо (на реалистите) и духовно (на символистите). Духовното схващане на изкуството, подчертава Гео Милев, е било винаги становище на „Везни”. Той възразява на всичко, които се изказват за реалистичната литература. Защитава символизма и експресионизма.

Истински новото, което донесе Великата октомврийска социалистическа революция в областта на културата – новата, социалистическа култура, - Гео Милев не можа да разбере в периода „Везни”.

Поезията на Гео Милея през тоя първи период, както е представена най-напред от стихосбирката „Жестокият пръстен” (1920), е тъмна, хаотична, непонятна. Прозират някъде смътно черти от живота или моменти от личната съдба на автора. Будното социално чувство, което  Гео Милев започва да проявява под въздействието на революционната действителност го спаси като поет.

И в обществените, и в естетическите позиции на Гео Милев все още има редица противоречия. В развитието си към революционни схващания и към социалност в поезията той не отстъпва от символистично-експресионистичните си принципи. Той още не е могъл да разбере, че няма истинско ляво изкуство без ляво идейно-емоционално съдържание. Неговият път към позициите на революционния пролетариат минава през бунтарството на дребнобуржоазния интелигент. Това бунтарство е в началото против литературните форми, против културните прояви и прераства после в бунт против обществения буржоазен ред. Когато Гео Милев е последователен защитник на символизма и експресионизма, когато се бори против реализма – социалните мотиви и революционните елементи постепенно проникват в неговото творчество, свързани с изграждащо се ново отношение към изкуството и обществото.

Статията „Български писател” – Гео Милея прави остра критична характеристика на съвременната му българска литература и на писателите. За него тя е „мъртва литература”: мъртва по идеи, мъртва по форма, мъртва по естетика. Мъртва”. Защото творчеството на българския писател е „изсмукано” из пръстите на безработни хора. „Кулата от слонова кост – пише Гео Милев, - е убежище на поезията и скривалище на поетите, лежи срутена в жалки уломки. Изпод праха на мечтата, изпод уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове – слисан, изумен, прогледнал, - и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ.

Тоя страстен протест, тоя героичен жест на изобличение показва от най-хубавата страна личността на Гео Милев, израсъл до определен революционер, до неустрашим борец против фашизма.

По различни поводи Гео Милев атакува от всички страни буржоазното общество. Той посочва класовото разделение, социалното неравенство, всегдашната вражда между господстващи и народ. Двете основни класи – чорбаджии и народ – от предосвобожденската епоха са само променени днес в капиталисти и експлоатирани трудещи се. Между тях се води непримирима борба.

В „Пламък” се защитават новото руско изкуство и култура. Фашистката власт у нас е откъснала страната ни от Съветска Русия, нашата интелигенция не познава добре онова, което се върши там. Буржоазна Европа се е изолирала от Русия.

Като признава, че символизма е имал заслуги преди години, когато българската поезия се е борела за език и стих, и като подчертава, че той е довел стихът до съвършенство, Гео Милев го отрича сега за неговия формализъм, за отчуждението му от живота, за девиза му „изкуство за изкуството”. „Българската поезия има нужда от оварваряване”.

Дейността на Гео Милев като протестиращ поет-антифашист се следи обаче будно от фашистките власти, които скоро турят край на неговата дейност и на неговия живот. Заради „Септември” кн. 7-8 е конфискувана и авторът е даден под съд. През януари 1925 г., след излизането на първата книжка, от втората годишнина, сп. „Пламък” е спряно от властта.

Поезията на Гео Милев през втория период – периода на „Пламък” – се представлява преди всичко от лиричните прозаични откъси „Грозни прози”, някои от които имат вид на стихотворение в проза. В повечето от тях се говори за борбата на спартакистите в Берлин.

„Ад” е поема изобличаваща. Със силни и оригинални образци – реалистични, сурови, някъде груби – се разкриват тъмните страни на един експлоатаорски строй. С подчертан и отсечен ритъм се изразява чувството на отвращение от тоя строй. А цялата поема, наречена „Божествена комедия”, щяла да се състои от три части: „Ад”, „Чистилище” и „Рай”.

Определено революционно съдържание имат пет стихотворения в проза на Гео Милев, озаглавени „Май” и печатани в специален майски лист „Пламък”, издаден през 1924 г. Тук авторът изразява не само своята солидарност с революционната работническа класа, която манифестира под червените знамена на труда, но и стои напълно на нейните борчески позиции.

Най-значителното дело от последният период от развитието на Гео Милев е поемата „Септември” – най-представителното му произведение. Това е лирическа поема, съставена от дванадесет малки песни – седма песен дори се състои само от един стих. Авторът си е поставил за задача да възпее Септемврийското въстание през 1923 г. Основното намерение на поета е да изрази своя възторг от въстаналия народ, от една страна, и своя протест против фашистките зверства, от друга. Поемата е преди всичко дълбоко емоционално наситена, лирически раздвижена. В нея фабула няма, последователно развитие, свързани събития липсват – нещо, което не е и търсено при нейното създаване. Дадени са отделни картини от въстанието и неговото потушаване – вътрешно свързани със страстното отношение на поета, което варира между възторга и изобличителния гняв. Герой е народът. Картината на въстаналите маси в началото е най-обща – изреждат се участващите групи.

Истинският родолюбец, истинският защитник на отечеството, на неговата свобода и развитие напред е народът. Към това тълкуване ни навеждат много от статиите на Гео Милев, писани в последните години на неговия борчески живот. В някои статии и особено в отвореното писмо до г. Борис Вазов, Гео Милев направо изобличава фашизираната българска буржоазия в родоотстъпничеството, в това, че тя си е сложила лъжлива маска на патриотизъм. Като има пред вид именно времето непосредствено след Септемврийското въстание, той говори ясно за „отровата на демагогия, корист и лъжепатриотизъм.”

Освен поезията цялата негова дейност след 1923 г. и статиите му внушават отговора: септемврийските въстаници са истинските защитници на отечеството, истинските патриоти.

Поп Андрей е единственият конкретен герой в „Септември”. Той е действително лице, активен участник във въстанието – командир на отряд, придобил легендарна слава като смел герой. В поемата той е обрисуван като внушителен образ, който оставя неотразимо впечатление у читателя със своя героизъм. Поп Андрей умира като истински революционер – без страх от смъртта, „спокоен като гранит”, с презрение към палачите, с вяра, че други ще продължат делото му. По характер, по поведение в борбата поп Андрей е изцяло нов човек, типичен герой революционер. Очевидно романтичната изключителното на неговата личност (поп, който става революционер) е привлякла вниманието на автора.

В края на поемата Гео Милев използва героите от „Илиада”, за да изобличи още един от фашистките генерали, да напомни на палачите за възмездието, което историята носи, и да изрази вярата си, че всичко, което философи и поети са мечтали за доброто на човечеството, ще се сбъдне.

Гео Милев търсеше непрекъснато определения на поезията. Ритъмът изключва самостойното съществуване на форма и съдържание – като две отделни качества на художественото произведение. Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието – идеята – получава израз в ритмически форми. В „Ад”, „Ден на гнева” и „Септември” е явен стремежът на автора да предаде чрез ритъма по-внушителна изразителност на чувствата и мислите.

Символизма Гео Милев отрече, като го постави на миналото, а експресионизма – макар сам да се беше освободил от неговите крайности – той продължи да поддържа като важно новаторско явление след Първата световна война. Поемата „Септември” с изразеното в нея страстно чувство на възторг от народното дело и на омраза към фашизма и със своя революционен оптимизъм влезе като вдъхновяващ и мобилизиращ фактор в антифашистка борба. Поемата „Септември” е преведена на много чужди езици.

Статиите на Гео Милев от периода „Пламък”, както и „Септември” и другите поеми от последните му години показват, че той усвоява много бързо революционния мироглед. Значението на Гео Милев не е в отделните изказвания, а в големия пример, който даде – пример на писател, който напусна крайно индивидуалистичните позиции и отиде при народа, при неговите борби и идеали.