Стоян Загорчинов

Свързва се с постиженията на нашия исторически роман. Роден 3 декември 1889 г. в Пловдив. Цял живот води скромното, но углъбено съществуване на роден интелектуалец. Завършил Историко-фолологическия факултет в София. Специализира романска филология в Швейцария и отрано си създава интерес и зрение за народните движения в историята, за духовните дълбочини в историческото битие на един народ. През 1926 г. излиза повестта му „Легенда за света София”, през 1931-34 г. – романът му „Ден последен, ден господен”. Пиесата си „Ръка Илиева” (1943) през 1950 г. той преработва в романа „Празник в Бояна”. В неговите романи намираме народа в ония съдбовни ситуации в живота му, когато той остава в историята сам със себе си, лице в лице с надвисналата страшна гибел. Истинските извършители на историята излизат на повърхността. Това е време, когато свинепаси сядат на престоли, овчари лягат в постелите на болярски дъщери и императорски племенници.

Непомръкваща свежест на багрите, експресивна сила на усещанията в Загорчиновия свят благодарение на обществения живот след Първата световна война. Картината на литературния живот тогава е пъстра и многолика. Историята бе разтърсила народните недра, пропастта, която Септември издълба между народа и неговите убийци, бе разместила народните пластове и от тях повя полъх на свеж чернозем и сурови земни сокове. Поколението поети, което влезе в литературата след това, запази аромата на този полъх като основна атмосфера на творчеството си.

Бъдещият автор на „Ден последен” се утвърди като писател тъкмо с това поколение и се сблъска със същите проблеми. Така заедно със съзнанието за класовото деление на обществото той прие от своето време и чувството за свежата сила на народния живот, за пропастта и безсмъртната жизненост на народното битие. У Загорчинов пластичното виждане и възприемане на оня свят е сурово, но никъде грубо, сетивно, никога варварско.

Кой знае защо никой до сега не си е задавал въпроса защо тоя автор така настойчиво и упорито се върти все около един и същи период в нашата история, какво търси там. Защо негов тематичен периметър се оказва преди всичко времето на Ивайло и на незнайния Боянски майстор. Това са мигове на бурно оживление, на духовни брожения и социални вълнения. На повърхността изплува всичко таено и премислено, чувствано и изстрадано през столетията и започва да взема причудливи форми. Духовното размразяване на атмосферата съвпада с нашествието на бъдещите петвековни господари на Балканите. Започнала бе остра криза в българското общество, точно тогава, когато то трябваше да бъде най-силно.

Центърът на тежестта на романа е изместен към низините, макар да показва част от болярския живот. За белетриста е по-изгодно да търси големите обобщения за миналото в по-залутаните кътчета на времето, в по-миниатюрни звена на обществения организъм, където те се проявяват в чисти линии и форми. Главните герои на Загорчинов винаги стоят от двете страни на демаркационната линия на омразата и на класовата ненавист. В света на Загорчиновите герои можем да срещнем някои редки проникновения в душата и психологията на българина. За него светоусещането за народа се е запазило в „бесовските” сборища на еретиците в люляковите храсти на Света гора, в примитивната психология на чуйпетльовските богомили.

По негово време критиката му отправя упреци, че в „Ден последен” отделя прекалено голямо внимание на духовните движения на епохата, че преувеличил ролята на исихазма. В „Ден последен”, а преди това и в „Легенда за света София” той осъзнава религиозните търсения на епохата като една от проявите на историческото движение, на материалното битие на хората, на борбата им в обществото.

Загорчинов дойде от една органическа концепция за оня период от нашето минало, тръгнал по течението на два основни потока на времето, на две различни светоусещания – езическото и християнското. Епохите на упадък и дегенерация на цивилизациите винаги бележат човека с печата на отчуждението – отчуждението на човек от човек – на човека от неговата същност. Средновековието донесе едно от най-големите отчуждения – откъсването на духа от плътта, на душата от тялото, на съвършенството от добродетелта – на разума от закона. В стила на Загорчиновите романи доста ясно личат следи от склонността на писателя да вижда историята като среща на противоречиви сили, сблъскали се в класовата природа, в кръвта на светоусещането на хората.

Най-често използваният композиционен принцип в „Ден последен” е последователността: трябва да се завърши едно действие, за да се започне друго, да завърши един герой думите си, за да захване друг, едно изживяване да се изчерпи, за да се измести от действие. Мисъл и дело, преживяване и действие тук рядко се преплитат. Тая композиционна стилизация задържа ритъма на повествованието, придава му известна статичност. Описанията заемат голямо място в разказа.

Във финала се явява белия елен, който се мярна и в началото, за да предскаже на Иван Александър гибелта на царството. Може ли който и да е да си позволи да лъже народа дори когато смята, че прави това за негово добро, къде е границата, зад която това добро се превръща в престъпление. Тоя въпрос е измъчвал много художници от Есхил до Достоевски и Толстой. И Загорчинов е близо до него. Това е проблема за етиката на властта, за морала на историята, за сложните пътища, по които върви историческият процес.

Загорчинов е от ония художници, които будят мисли за миналото, но сами не го осмислят. У него ученият-реставратор и художникът-откривател на нови светове, се съчетават и допълват, а понякога и изместват един-друг. „Празник а Бояна” остава само един художествен ескиз върху психологията и съдбата на твореца, създал боянския стенопис. В „Празник в Бояна” и „Ивайло” Загорчинов не удовлетвори основното изискване на таланта си: не успя да види времето, което рисува, като органическо цяло – с духовните си блуждения, с артистичните му търсения, с политическите му и социални брожения.

Загорчинов видя нашето Средновековие като арена на остри класови стълкновения, като среща на различни култури и светоусещания, като начало и край на един народен ренесанс. Създаде ярки, плътни картини от живота на нашето Средновековие, които и до днес си остават нанадминати в литературата ни. Загорчинов умира 31 януари 1969 г. като уважаван народен писател.