Антон Дончев - Време разделно

(Разказът се води от двама души – светлогорския монар, наричан Алигорко със светското име – Никола, и френски дворянин, Слав (Абдуллах по-късно), пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описват едно и също събитие – разорението и помохамеданчването на родопската долина Елиндея през лятото на 1668 г.)

Караибрахим идва в долината по заповед на султан Ахмед Кюпрюли да промени вярата на тамошните хора. Компания му правят сто души спахии и неговият слуга и роб - Венецианеца, който всеки ден благодари, че е останал жив само и единствено защото е предал собствената си вяра. Още с влизането си двамата разказвачи се срещат – на гробището поп Алигорко прави компания на Манол, Стоте братя, който три години след смъртта на баща си изравя костите ѝ, за да ги измие с мляко. Караибрахим среща Манол.

На връщане от гробищата Манол минава през Галушковата воденица, където е Елица – синът на Манол – Момчил е влюбен в нея, ала Манол я избира за своя втора жена, а тя – него, също.

На отиване към конака, Караибрахим среща Мирчо, малкият син на Манол, който е овчарче. Размисля и не го убива (в края на книгата това се оказва огромна грешка).

Сюлейман ага посреща Караибрахим и хората му не особено радушно. Той ги настанява в конака. Караибрахим настанява слугата си близо до определена стая, за да подслушва, докато той сам веднага подхваща въпроса със Сюлейман ага за промяната на вярата на местните. Оказва се, че в този момент в трите села има предимно жени и деца, а овчарите идват скоро със стадата си. Караибрахим решава да ги изчака, въпреки че може да вземе жените и децата им, да промени насила вярата им, а после да ги остави те да се върнат при мъжете си и сами да ги придумат, защото така вече е правено. Разисква се и вариант, в който се избира един духовен водач, който да насъсква народа и той да бъде убит, а после неговите „овце“ да приемат „правата“ вяра, тъй като вече няма на кого да се уповават, но Караибрахим веднага отказва, тъй като това начинание ще отнеме твърде много време.

Манол кани в дома си поп Алигорко. Три пъти му споменава, че домът му се нуждае от женска ръка и три пъти кълне сина си върху ножа, с който е изкопал костите на майка му, ако турците дойдат да го вземат за еничарин, той да направи всичко възможно да се самоубие. Освен синовете му, голяма гордост на Манол са неговите сребърни чанове, 50 на брой, които се готви един ден да сложи на стадата си, но засега държи в дома си на три връви да им се любува.

Венецианеца се запознава с Гюлфие. Тя е жена на Сюлейман ага, невъзможно дебела е, ялова, както често спомена, и в живота си пожелава трима мъже – Манол, Караибрахим и Горан. Тя веднага усеща, че Караибрахим е еничарин, макар Венецианеца да настоява, че е албанец и спахия. Венецианеца става свидетел на жестоката справедливост на Сюлейман ага, който в този ден наказва за блудство – или беси, или хвърля в Черната дупка. Така е, откакто убива брат си, тъй като той също върши много престъпления по тези земи – казвал се Хайредин, има деца и жена му само чака Гюлфие да стане вдовица, за да им вземат земите (в това отношение султанът му завижда, тъй като след като се качва на трона си, той също е трябвало да убие братята си, но сърцето не му позволява). Голяма конкуренция на Гюлфие прави младата вдовица Севда – тя първо се задява с Горан, после и с Караибрахим. Тя е първата жена, която доброволно приема исляма, докато всички други се крият по планини и гори.

Идват бежанци от Чепино. Тамошният ага е започнал да опустошава всичко наред. Стотината души ги води баба Сребра, почти стогодишна старица. Среща се с Манол. Той решава да купи земя за ново село. Отиват при Исмаил бей, който властва над планините наоколо. Той им дава цялата долина Петгласец срещу висока цена - безценните чанове на Манол, защото знае, че са му много скъпи. Манол моли единствено да ги послуша още веднъж, преди да се раздели с тях. Освен с чановете си, Манол е известен с това, че има сто братя из много села. Когато бил бебе, майка му била вързана за синджир с още като нея и отведена за робиня. Оставила детето си между две дървета, където го намерил един кръвожаден хайдутин. Той слизал в селата и го давал на майки с малки деца да го кърмят, затова се знае, че Манол има сто млечни братя. Хайдутинът направил кавал от една пушка и я дал на дядо Галушко Белия заедно с детето. Дядо Галушко имал двама родни сина. Когато дошли турци да събират момчета за еничари, вместо да им даде Манол, той се разделил със Страхил (Караибрахим).

Една вечер Сюлейман ага вика Абдуллах (Венецианеца) при себе си да поговорят. Той знае какво ще стане и сън не го лови. Това е моментът, в който му казва, че двамата ще трябва да избират на чия страна да застанат и че тук няма да има място за неутрални, както си мисли Венецианеца. Рано сутринта, както обикновено, Венецианеца кръстосва шпага с Караибрахим, който иска да научи да се бие с всякакви оръжия, включително и с тези на своя слуга, наследник на велик франски род. Сюлейман ага му поставя задача да иде до мандрата на Манол и да му предаде своите думи. Вместо него обаче, Венецианеца среща Момчил и двамата заедно разбират същата нощ, че Елица ще се жени за Манол, въпреки че знае, че синът му, Момчил, е влюбен в нея. Като не се среща с Манол, Венецианеца предава думите му на Момчил: „Не мога да застана на пътя на аллаха“.

Сутринта Момчил и Венецианеца минават през воденицата на дядо Галушко. Там е баба Сребра, която проклина Венецианеца в мига, в който го вижда. Тогава Елица казва на Момчил намеренията си, той не е учуден.

Караибрахим се среща с местните първенци, около 50-60 души. Те още тогава му заявяват, че няма да променят вярата си. Караибрахим тогава им казва, че когато е пристигнал в долината „посрещна ме звън на презрян чан. Когато излизам, щом е изпрати пеене на мюзеин.“ „Ако излезеш“ – отвръща му някой. След това Караибрахим им дава десет дни да решат дали да приемат „правата“ вяра доброволно.

Момчил отново пита Елица дали наистина ще се жени за баща му. Тя му отвръща, че му е дала три пъти шанс да стане негова, но той никога не се е досещал, а после му казва „Един е Манол по цялата планина“ и вместо съпруга, решава да му стане майка.

Караибрахим научава за сватбата на Манол и взима група турци да идат да ги изловят. Оказва се, че никой не пази пътищата, водещи до поляната, където е веселбата (всъщност пътят, по който турците минават, е пазен от Горан и Момчил. Момчил си тръгва, щом чува песните, защото е разстроен, а Горан е примамен в храстите от Севда. По-късно обаче никой не обвинява него за станалото, а Момчил). Турците заобикалят българите. Дядото пречи на своите да нападнат в отговор и се оставят да бъдат изловени. Първата жена се пада на Венецианеца, а Караибрахим взима за себе си Елица. Останалите жени турците си поделят, а мъжете биват затворени в конака.

Венецианеца си спомня пленяването си. Как френските благородници, обкичени с всякакви скъпоценности, са смятали, че ще могат да отблъснат сами хилядите турци, но така бързо намират смъртта си, а турците – съкровища. Венецианеца се събужда пленник на един кораб. Там неговите другари биват побивани на кол, когато не искат да приемат „правата“ вяра. Венецианеца повтаря казаните му думи от страх да опази живота си. Караибрахим го прави свой роб и му дава един изнемощял българин и пленник да го научи на български, за да му превежда, когато отидат да потурчан долината Елинденя.

В конака започват масови изнасилвания. Венецианеца не е на себе си. Момичето в неговата стая се обесва и останалите турци му се чудят. Той е интимен от известно време с Гюлфие, колкото и да е отвратен от разпуснатия ѝ начин на живот. Същата вечер тя му показва таен проход, който минава през целия проход. Така той може да подслушва разговорите на пленниците в мазето, както и да подслушва какво се случва в стаята на Караибрахим. Гюлфие е отвратена от поведението на Елица, която дори няма благоприличието да вика като останалите си посестрими.

През тези три дни (докато изтекат десетте дни срок на Караибрахим) Сюлейман ага не се показва нито веднъж, а си стои в стаята. Изкарват задържаните на площада. Тогава идва Исмаил бей да каже, че се застъпва за българите и че им е продал земя. Не обръща нарочно внимание на Караибрахим и въпреки това не може да пристъпи заповедта на султана, затова си тръгва. Идването му изкарва Сюлейман ага от покоите му, но и той нищо не прави, за да спаси клетниците.

Караибрахим започва първо да избива старците, като за всеки измисля различно наказание. Останалите от селото са се качили на планината и наблюдават ставащото, чакат да види какво ще се случи.

Момчил скита прогонен из планината, подобен на звяр. Дори разравя гроба на Енихан баба само за да разбере, че свещеното място, на което се кланят така упорито турците, не е нищо повече от приказка и че тази земя все още по право им принадлежи. Хората обаче му са бесни и го гонят.

Сюлейман ага получава писмо от султана, че трябва да му даде дарове. Той разбира, че просто искат да го отстранят от конака, за да си свърши Караибрахим работата и отпътува въпреки всичко към смъртта си. По пътя пръска сребърни монети, ала хората не се докосват до тях.

Венецианеца мисли за Елица. Първоначално е отвратен от нея, после му става драго да я гледа, а накрая се влюбва в нея.

Севда слиза при Манол и му обещава да го избави, той обаче отказва и ѝ повелява да намери ножа, с който е разровил костите на жена си, и с него Момчил да отмъсти, като убие Караибрахим, както и да вземе венчалния му пръстен и да го върне на Елица, за да я освободи от клетвата ѝ. Севда приема „правата“ вяра, а Венецианеца започва да мисли за отмъщение. Веднъж, докато се бият, Венецианеца пропуска на два пъти да го промуши, а Караибрахим го затваря в стаята му.

Елица се връща и казва на Момчил, че ще му стане жена. Той първо не ѝ вярва, не предполага, че сред всички тези изнасилвания Караибрахим я е оставил недокосната, но същия ден тя забременява с детето на Момчил и само той от всички хора ѝ вярва, а отчето ги благославя. Горан, братът на Елица (а и на Караибрахим), разбира за случилото се в конака и отива сам (той се е чувствал виновен от залавянето на Манол и останалите, защото се е случило заради него и Севда. След като губи едната си ръка, той много пъти насилва Севда и я тормози, докато тя не бяга в конака и не се потурчва. Става жена на Караибрахим, но детето, което носи, сама не знае на кого от двамата братя е). Горан се среща лично с Караибрахим, опитва да го убие, а после веднага се хвърля по лице в огъня на камината, за да не го разпознае никого и да не отмъстят на семейството му. Макар Караибрахим да е зле ранен, той оцелява.

Водят хора от селото да разпознаят Горан. Единствен баща му посмява да познае сина си, а и Страхин. Чак тогава Караибрахим признава, че е българин и че дядо Галушко е негов баща, а Горан – негов брат. Караибрахим пуска в дупката дядо Галушко с малкия му син – Шерко и Шаро, кучето на Шерко. На дядото дава нож, за да не го убие кучето, но от тримата нищо не се чува. Момчил се хвърля по-късно в дупката да ги спаси, заради което си чупи крака, но е спасен от сокола си и от поп Алигирко.

Караибахим убива всички, начело с Манол. Мирчо успява да избяга. Ходжата Хасан, синът на Велко, се връща и казва как е умрял Сюлейман ага. Донесли са на султана главите на селските първенци, а Сюлейман ага е казал, че всички са били невинн. Същата вечер идват двама и го убиват.

Отец Алигорко разказва за живот си преди да надене расото. Той е бил най-малкият от трима сина. Казвал се е Никола. Бил е изпълнен с мъст към турците, двама от братята са опитали да го предадат. Обещал на майка си един ден да се върне при нея. Алигорко събира храна за хората, скрити в пещерите. Така се случва обаче, че той се чувства виновен, защото свой корен и семейство няма, затова ги оставя, а турците ги откриват и ги зазиждат в пещерата, палят гората и хората умират вътре от задушаване. Това Алигорко разбира, след като се връща от едно потурчено село. Там стопанинът му казва, че коренът му е български и че в съседното село живеели роднините на неговия брат; че имали обща ябълка, на която всяка година беряли плода и си го разделяли по равно, точно както техните прадеди преди век и половина.

Алигорко се връща при оцелелите долу. Той повежда двеста души към конака да променят вярата си. Назад остават сто, които ги плюят. Когато стигат конака, разделят се на две – тези наляво отиват доброволно да им отсекат главите, а другите слагат чалми и се покриват с фереджета. След обрязването Караибрахим принуждава новопокръстените да разрушат собствената си църква, после цялото си село, а после и най-големият манастир в околността. Поп Алигорко (вече Али) намира архивите на черквата, около стотина страници, а също му донасят златото и среброто от манастира. Всичко той носи по-късно на Венецианеца, за да го скрият в гората в едно благо, а свитъците с историята – в една пещера.

Караибрахим лежи ранен още, но все пак казва на Алигорко да иде да предаде на Момчил или сам да се предаде и той да пусне жена му Елица, за да отгледа детето, което чака, или някой от хайдутите, които води, да донесе главата му, а той да напълни торбата му с жълтици. Като разбира условията, Момчил повелява на хората си да хвърлят чоп и до сутринта да реши кой да му отреже главата. Те обаче бягат. Остават само Мирчо и Алигорко. Мирчо казва, че той ще отрече главата му и той ще убие Караибрахим с ножа на баща им. Така и прави. Когато Караибрахим се надвесва над главата на Момчил, за да провери дали е той, Мирчо вади ножа от торбата си и го забива в гърба му. Венецианеца грабва Елица в суматохата, а тя – главата на Момчил. Двамата се измъкват през тайните проходи на конака, а после заравят главата на Момчил, който също преди смъртта си я освобождава от задължението да му бъде жена.

Венецианеца взима Елица за съпруга и двамата заживяват в новото село Петгласец. Там се вдигат един ден на бунт и избиват всички в конака. Пускат жените и децата да си вървят. Тогава баба Сребра става на 100 години. Кръщават детето на Елица Манол, но тя умира по време на раждането, а Венецианеца не може да прежали, защото много я обича, въпреки че никога не се е докосвал до нея. Той се връща в мясото, където е скрил летописите на черквата и решава да напише своята история, както е направил поп Алигорко.

В края на романа няма и помен от трите села, които са били в тази околност. На тяхно място са Момчилово – новото село в Петгласец, и селото, което Караибрахим кара новопокръстените турци сами да си построят до старото гробище. От Елинденя вече нищо не е останало.