Константин Константинов

 

Константин Константинов е роден на 20 август 1890 г. в Сливен, в семейство на гимназиални учители. С литературна дейност той се занимава още в гимназията, а след това и като студент в Юридическия факултет на СУ. Започва да печата у става известен в литературните среди към 1908-1909 г. Твърде популярен е псевдонимът му „Душечка”. Тогава се сприятелява с Дебелянов, с когото сътрудничи в сп. „Българска сбирка”. И той е член на известна „литературна бохема”, която се влияе от проявите на руския символизъм и западните упадъчни течения. Същата тази група започва да издава през 1914 г. сп. „Звено”.

Константин Константинов започва с поетични опити, но у него от съвсем рано съществува колебанието между лирика и проза. Още преди Първата световна война започва да се ориентира към реализма. Доказателство за това е първата му книга „Към близкия” (1920). Тук най-сетне поетът отстъпва на прозаика, макар че не скъсва напълно с лирико-романтичната си наклонност. Творбите, поместени в книгата „Към близкия”, не могат да бъдат наречени разкази, понеже те често се доближават до художествената публицистика, от една страна, до стихотворенията в проза – от друга, а и до очерка – от трета. Авторът знае, че в литературата дефинициите и рамките са условни и затова смело прекрачва каноните на жанра. Константин Константинов се ориентира към реалистичната литература.

От 1920 г. започва да излиза сп. „Златорог”. Константин Константинов първоначално е един от ценените негови сътрудници. През 1925 г. излиза от печат втората му книга – сборникът разкази „Любов”. Макар в първите му книги да се чувства перото на един още неоформен белетрист, личат характерни отлики, които вече или не се срещат в по-късните произведения, или пък са се изменили твърде много. След тях работи в областта на роман. В 1933 г. издава „Кръв”, същата година излиза от печат романът-гротеска „Сърцето в картонената кутия” – писан съвместно със Светослав Минков.

Описанието у К. Константинов се отличава с рядка пластичност. Той умее да води неотлъчно със себе си читателя. У него има творби, които сякаш не са слово, а прекрасен маслен пейзаж. Книгата „Птица на пожарищата” е своеобразен „бележник на писателя” за събитията през съдбоносната 1944 г. С нея той приобщи и своите усилия в усилията на демократичната културна общественост за осъждане на фашизма. Творбите имат циклов характер, свързани са помежду си от общия ход на събитията, от някои общи герои. Книгата е бързо и нервно написана, някои от откъсите се отличават с ескизна неугледност.

Наред с пътеписите си за България Константин Константинов е написал и немалко творби за пътуванията си из Европа и най-вече за Франция, където е бил няколко пъти. Целият цикъл за Париж правят впечатление с високата си художественост, с острия си изобличителен характер, с гражданската и нравствена принципност на своя автор.

Константинов работи и в областта на романа, но без да постигне някакви особени успехи. Подчертано несполучлив е романът „Кръв” (1933), в който писателят прави опит да изобрази трагичните събития около априлския атентат през 1925 г. Произведението е съвършено безпомощно в художествено отношение. Противоречията на авторовия мироглед, интелигентската отчужденост, непознаването същността на събитията го довеждат до невярно отражение на действителността. Писателят вижда неправилната тактика на терористите, но не може да разбере, че тя не е типична за комунистите, не може да види техния истински образ, тъй като е твърде далеч от тях. И затова в много страници в романа срещаме обективистично изображение. С любов рисува образа на честния партиен офицер Чавдаров, който не е съгласен с ултралевичарските заповеди на Военния комитет, но като дисциплиниран член изпълнява указанията. Романът е слаб и в художествено отношение, повечето образи са умозрителни, книжни, в обобщенията липсва проникновение. Той свидетелства за отклонеността на писателя от борбата на народа, за неспособността му да разбере смисъла на тази борба. Творчеството на Константинов е противоречиво, противоречив е неговият мироглед, но за всеки, който е запознат с цялостното му творчество, е ясно, е за писателя крачката към страната на народните врагове е невъзможна. Епическият размах на изображението и монументалното изследване на човешкия характер очевидно не са неговата стихия – неуспехът му в жанра на романа с „Кръв” потвърждава тази истина.

В най-тежките дни на фашистки терор той създаде есетата и разказите си от сборника „Птица над пожарищата”, в които изрази възмущението си на хуманист и демократ от всичко това, което развилнелите се управници вършеха в страната ни, и не скри вярата си в победата на Съветската армия, която ще донесе избавление. През 1959 г. се появи първият том на мемориалната книга „Път през годините”, а две години по-късно излезе и нейната втора част. В течение на 13-14 години той се занимавал предимно с преводи. Константин Константинов е принадлежал през целия ди дълъг и плодотворен писателски живот към една определена част от българската интелигенция – към нейното демократично-хуманистично крило. В „Път през годините” К. Константинов ни напомня и за неостаряващи уроци на литературното развитие, а също така възкресява и образите на творци, които бяхме повече или по-малко забравили в твърде стесненото си отношение към наследството.

Обичта към родината и нацията насища с такава страст редовете на книгата му „Върхове”, тя е първопричината за онова заразяващо очарование, пред което и най-хладният не е в състояние да устои. „Върхове” е плод на цял един дълъг живот. В заника на дните си (умира 1970) К. Константинов създаде своята мемориална книга „Път през годините” и двата сборника с великолепни есета „Върхове” и „Празници”. Те имат стойността на едно духовно завещание, в което той повече от всичко искаше да ни зарази с любов към нашата земя хубава и към нейните героични чада.