Александър Пушкин

Историческа е заслугата му за създаването на класическия модел на руската лирика, на първия роман в стихове („Евгений Онегин“) и първата „шекспировска“ трагедия („Борис Годунов“) в руската литература. От него водят началото си и руската романтична поема, и руската реалистична проза, и централните лайтмотиви на руската класическа литература.

Роден в Москва на 26 май (6 юни) 1799 г. Потомък е на старинни дворянски родове. Прадядо му по майчина линия е знаменитият арап Петър Велики – Ибрахам Ханибал, а родът на баща му има петвековна история. Учи в Царскоселския лицей.

Лицейска лирика

Обхваща времето от 1813 г. до лятото на 1817 г. Запазени са общо 132 поетични творби. Над една трета (около 40) са приятелски послания, епиграми – 30, елегии – 17. Най-ранното му стихотворение е любовното послание „Към Наталия“, посветено на актриса. Пушкин дебютира в сп. „Вестник за Европа“ с лирическото послание „Към приятеля стихотворец“. Първият му блестящ публичен триумф идва с голямата ода „Спомени в Царско село“. Пушкиновата лицейска лирика е създадена по кръстосаното влияние на различни руски и западноевропейски литературни образци и традиции. Лирическият персонаж на Пушкин е носител на удивителна виталност, свободомислие и поетично вдъхновение. В поетологичен структурен аспект почти всички ранни поетични творби на Пушкин се изграждат като лирически монолог с описателни елементи, като се запазва „чистотата“ на жанровата форма, а пейзажът е предимно фон на конкретна сюжетна ситуация. Около 90% от достигналите до нас стихотворения от периода 1816-19 г. са ямбически. В ранните му стихове многократно се срещат образите на „розите“. По-късно значителна част от лицейските му стихове са преработени, но доминиращите в тях мотиви и жанрове не изчезват от поезията му, а са преосмислени и трансформирани.

 

Петербургски период

Започва от юли 1817 до май 1820 г. Остава в столицата за три години и е назначен за колежки секретар в Министерството на външните работи, където се запознава с Грибоедов и редица бъдещи декабристи. Появите му в печата са много редки: 14 стихотворения, останалите му творби са ръкописи, повечето са интимни дружески послания. Най-ярки творби: „Волност“, „Към Чадаев“, „Приказки“, „Село“. Без да са подготвени за печат, те се разпространяват като ръкописи. Одата „Волност“ е най-популярната поетична творба на Пушкин от началото на „Петербургския период“. Създадено под влияние на декабриста Тургенев и по образец на едноименната ода на Радишчев. Социално-философската елегия „Село“ е написана след пътуването на Пушкин до родовото имение по майчина линия. Този лирически текст е вътрешно проблематичен и двуделен в жанров и стилов ракурс. Съставена от 34 стига, първата му част е изцяло елегична и експонира идилията на пасторалния селски пейзаж в сантименталистки дух. Втората част (27 стиха) е издържана в напълно контрастна тоналност спрямо първата.

Посланието „Към Чадаев“ е построено като една строга от 21 стига, написани върху основата на четиристъпния ямбически стих. Посветено на приятеля и философа Чадаев, един от кумирите на младия Пушкин.

Първото завършено лиро-епическо произведение е „Руслан и Людмила“, посрещнато сдържано и язвително от критиката, която не разбира и не оценява художественото ѝ новаторство. „Руслан и Людмила“ е иронична и двупланова поетична творба в духа на руския фолклор, построена върху архетипов вълшебеноприказен фантастичен сюжет. Този сюжет се отнася към края на 10 век и утвърждава победата на любовта и истината над коварството, злобата и насилието, като се крепи не върху свободната игра на фантазията и на субективното чувство. Излизането на поемата предизвиква литературна полемика, а Пушкин е недоволен от своето съчинение.

 

Южно заточение – май 1820 – лято 1824 г.

Заради стиховете си, Пушкин е пратен на заточение, но заради застъпничеството на негови близки, Александър Първи не го изпраща в Сибир. Започва увлечението му по романтичната поезия. Доминира романтичното светлоусещане, романтични мотиви и образи, романтичен поетичен дискурс. Романтичен облик има и типът на лирическия персонаж – самотен, одухотворен и субективен, обзет от „могъща страст“ или от „сърдечна пустота“.

Емблематична за „южната“ му лирика е елегията „Загасна дневното светило“ – въвежда в поезията му екзотичната атмосфера на Юга. Централно място в семантичното пространство на „южната“ лирика заема идеята за свободата, получила абсолютизация като особен ценностен статус на личността. Туй лирическият персонаж най-често е свързан с идеала за свободата, устремен към света на възвишеното, необикновеното, героичното, прекрасното.

Ключово място в романтичната поезия на Пушкин от началото на 20-те години на 19 век заема своеобразният цикъл от „южни поеми“ – „Кавказки пленник“, „Братя разбойници“, „Бахчисарайския фонтан“, „Цигани“, създадени в периода от 1820 до 1824-та година и посрещнати възторжено от читателската публика. Това са социално-философски поеми, изградени върху специфична русоистка или байроновска сюжетна конфликтна ситуация. Централен мотив тук е отчуждението и свободата на личността, изследвани в романтичен ракурс, трагичната съдба на човешките страсти. Действието протича в екзотична обстановка и се отличава с фабулна простота и драматизъм, а композицията – с фрагментарния си строеж. Централните герои са ярки и необикновени личности, хора на волевите пориви и силните чувства, трагични жертви на отчуждението и разочарованието, на непреодолимите си „съдбоносни страсти“ и на собствения си егоизъм. Началото на всяка поема въвежда директно в същността на драматичната ситуацията, а „предисториите“ на героите са функция на авторовите биографични реминисценции или на психилогическите ретроспекции на самите персонажи. Епилогът изгражда „обективен пластичен образ, картина, в която в синтетична форма обобщава изводите от лирическото развитие на разказа.“

Персонажната система на „южните поеми“ се отличава със специфична „центробежност“ и контрастност. В центъра на художественото внимание са изведени двойки образи антитези. Във всички случаи обаче сюжетните развръзки са трагични: загиват влюбената и самоотвержената черкезка от „Кавказки пленник“, Мария и Зарема от „Бахчисарайски фонтан“, Земфира и младият циганин от „Цигани“. Важен конструктивен принцип на „южните поеми“ са общността и паралелизмът в преживяванията на „автора“ и на централния герой, но не в тяхната сюжетна и повествователна неразличимост.

Отделните строфи са свързани помежду си с единството на лирическата окраска: по-скоро с вътрешния лирически тон на повествованието, отколкото с времевата, епичната или причинната връзка. Всяка строфическа „триада“ включва различен брой стихове, свързани помежду си в различен порядък. Фрагментарната композиция на изложението, неговата недоизказаност, мотивира изобилието от лирически многоточия и многозначително паузи особено в моменти на върховно драматично напрежение.

 

Кавказки пленник (1820-21, публ. 1822)

Най-популярната от Пушкиновите „южни поеми“, посрещната възторжено от публиката и от критиката. Това е първата руска поема от „байроновски“ тип, своеобразна авторова поетична изповед, в която централният персонаж е почти отъждествен с „автора“. Героят е носител на много от неговите черти и това несъмнено му придава автобиографичен характер. Включва общо 734 стига, а сюжетната ситуация е фокусирана върху ключов епизод от съдбата на централния персонаж. В основата на неговото отчуждение лежи лайтмотивът за разочарованието.

 

Бахчисарайски фонтан (1821-23, публ. 1824)

Най-романтичната и загадъчна от Пушкиновите „южни“ поеми и е съставена от 578 стиха. Създаването на тази творба е свързано с кримските впечатления и настроения на поета. Сюжетът ѝ ни пренася в една отминала историческа действителност. Героите тук нямат нищо общо с Русия и с действителността. Композицията е астрофическа и фрагментарна и се състои от отделни несвързани епизоди. Сюжетът е изграден върху резките контрасти и сблъсъка на противоположните национално-психологически типове и човешки характери, върху композицията на страстите. Значително място в композицията заемат живописните битови и пейзажни описания. Самата сюжетна конструкция израства върху източното предание за изключително силната любов на кримския хан Гирей към похитената от него княжна Мария Потоцка. Всеки персонаж е носител на разнотипина психологическа доминанта.

 

Цигани

Започната през януари 1824 г. в Одеса и е завършена през октомври същата година в Михайловское. Публикувано през май 1827 г. Посрещната възторжено сред литературните кръгове. Тематично свързана с „Кавказки пленник“, тази поетична творба разглежда аналогична философска русоистка проблематика. Конфликтът тук е много по-дълбок, а постъпките на персонажите – значително по-конкретни. Героят на „Цигани“ е преситен и отвратен от своя живот, от неговия фалш. Миналото му остава неясно, докато причините за бягството му са строго изтъкнати. Това е типът на руския духовен скиталец. Неговият живот и любовта на Земфира не му дават покой, а нейната измама го вади от равновесие и от ревност убива младия циганин. Краят е парадоксален. Авторът внушава жалост не към мъртвите, а към живите – Алеко.

Съставена от 11 сцени – фрагменти и лирически епилог. Общо 569 стиха, 326 са диалози.

 

Михайловски период

Лиричката на Пушкин от този период достига необикновена поетична зрелост и висота. Новите му стихове са извънредно богати откъм мотиви, образи, настроение, жанрови форми.


Евгений Онегин

„Евгений Онегин“ е безспорен връх на литературното дело на Пушкин, отразило най-пълно и мащабно личността и душата на великия руски национален поет. Този шедьовър е своеобразен художествен синтез на цялото поетическо развитие на своя бележит създател. Поставя началото на класическия руски роман и руския класически реализъм.

Самата творческа история на „Евгений Онегин“ е сложна, дълготрайна и в известен смисъл драматична. Романът е замислен по време на „южното заточение“ и е започнат на 9 май 1823 г. в Кишинев, а е завършен в основни линии през знаменитата „Болдинска есен“ (25.09.1830 г.). Поетът изгаря по цензурни и други причини десетата глава на романа. Произведението е публикувано на отделни глави.

Жанровата уникалност на „Евгений Онегин“ е несъмнена и предизвиква остра полемика в тогавашната руска критика. Това е първият роман в стихове в руската литература. Кореспонденцията на поета свидетелства за колебанията му при жанровата номинация на произведението: понякога го нарича ту „нова поема“, ту „романтична поема“. Първоначално съчинението е било замислено като иронична поема в байроновски дух, изпълнен с „жлъч“. Пушкин сам сравнява творбата си с „Дон Жуан“, но липсата на сатира опровергава това.

Пушкин игрово осмива или парадира еднообразните традиционни сюжетни или образни схеми на романа „в стила на стари дни“. Явен е съзнателният и категоричен отказ от типа на популярния любовно-авантюрен, сантиментален или нравоописателен роман от предишното столетие, от остарелите вече „правила“ за сюжетно и композиционно изграждане на романа и на самия романов дискурс.

В романа на преден план излиза епичният елемент, който моделира общата наративна поетическа система, битовата основа на изложението, широтата и мащабите на социалнопсихологическите обобщения, разноплановия стилистичен колорит на произведението. Фактически тук става дума за „многожанрово“ произведение, което съчетава елементи от разнотипни форманти: поема, роман, епопея, послание, балада, идилия, романс, ода, песен, епиграма, епитафия, мадригал, предание и др. (общо 20 жанра). Типът на „свободния роман“ се оказва най-адекватен за органичното съчетаване на битовото, нравственото, епичното и лиричното начало, за изключителната активност и функционална ангажираност на авторовата позиция, за емоционалната стилистична „игра“ и афористичност на изложението. Сюжетната основа е проектирана върху драматизирането на интимните чувства и отношения на героите, върху микросредата. Той не е нито любовен, нито психологически, нито битов роман.

Строежът на „Евгений Онегин“ има концентричен модел и се отличава с необикновено изящна простота, стройност и симетричност. Действието в романа обхваща шест години: началото му се отнася към края на 1819 г., а последната среща между Онегин и Татяна във финална е през пролетта на 1925 г. Съставено общо от епиграф на френски език, встъпление и осем отделни глави, всяка от които също има свой епиграф, също и бележки на самия Пушкин към общия текст. Творбата е изградена върху две основни сюжетни линии, които фокусират и общото ѝ семантично ядро: съдбата на руската дворянска интелигенция от началото на 19 век. Едната от тях осветлява историята на личните взаимоотношения между Евгений Онегин и Татяна Ларина, а другата – между Владимир Ленски и Олга Ларина. Тези две линии са взаимосвързани, огледално съотнесени в общата структура на романа, без да са равнозначни. Татяна се възприела като психологически антипод на Онегин. Втората сюжетна линия има по-малко значение, поради което и краткотрайните отношения между елегичния поет романтик Ленски и ограничението провинциално момиче Олга не търпят развитие, а са само един от моментите в осмислянето и разрешаването на главния конфликт.

Сюжетната и образна структура на „Евгений Онегин“ е не само йерархизирана, но и контрастна. Контрастът определя и организацията на персонажната система. До голяма степен сюжетът на „Евгений Онегин“ се отличава с липсата на събития. Важен сюжетен принцип на Пушкиновия роман е „загадъчността‘ на централните персонажи. Всички действия са втъкани органично в системата на една удивително стройна и симетрична кръгова композиция.

Фабулната симетрия на романа е обозначена от двете астрофически оформени еписторални любовни обяснения. Отначало Татяна се влюбва и пише „Писмо до Онегин“, за да получи суров и хладен отказ; накрая ситуацията се повтаря, но в преобърнат ред – Онегин се влюбва и изпраща своето „Писмо до Татяна“, за да получи не по-малко ясен, назидателен и категоричен ответен „урок“.

Всеки от героите на Пушкин се е стремял към щастието, но никой от тях няма да постигне мечтата си.

„Евгений Онегин“ е художествено произведение, лишено от „начало“ и „край“ в чисто литературния смисъл на тези понятия. Финалът е също толкова внезапен, колкото и началото.

Художественото време в романа е ситуирано върху няколко пласта. От една страна това е „сюжетното време“ на романа, което въпреки някои прекъсвания, следва последователно фабулната схема на произведението. Вторият темпорален поток се формира от „авторовото“ време, което е извънсюжетно, но е особено динамично и натоварено в емоционално и оценъчно – характерологично отношение. Времето на героите е „минало“, а на автора – „сегашно“. Общият обем на пространството в сюжетно отношение е доста ограничен. Действието има геометричен пространствен модел: започва в Петербург, по-късно се пренася в селото от Пасковска губерния и в Москва, за да завърши „край невския бряг студен“. Съществени са различията между пространствените ракурси на града и на селото. В топографията на града доминират елементите на публичния обществен бит, а на селото – главно на „дома“. Фактически топосът на селото формира композиционно ядро на романа и като зона на „идеаличния“, патриархален свят на града. Функцията на многобройните пейзажни описания в романа е повече субстанциална и психологическа.

„Авторът“ присъства в сюжетната и композиционната схема на „Евгений Онегин“ разнолико. Преди всичко той е въведен като самостоятелен образ на „автора персонаж“, като един от основните герои на романа. От друга страна, „авторът“ е включен в конструкцията на текста като „автор разказвач“, който се разкрива най-пълно в лирическите „отстъпления“ и определя общия ход и темпо на поетичното изложение, взаимовръзките между сюжетните линии, коментира постъпките и поведението на персонажите или се обръща реторично към читателя. Образите на „автора“ и героя са типологично сходни, но са изградени с принципно различни художествени средства: Онегин като епичен персонаж, а „авторът“ – като лирически субект, който се разкрива най-пълно в своите изповеди и спомени. Духовният свят на „автора“ е несравнимо по-богат и по-динамичен от интелектуалния кръгозор на героя, но не се превръща в негов антипод.

Лирическите „отстъпления“ са важен конструктивен елемент от поетиката на Пушкиновия „свободен роман“ и заемат около една пета от общия му текст. Те не само допълват и доизясняват сюжетното развитие и идеята на романа, но формират общата лирическа стихия, и задушевния тон на произведението, неговото многогласие, като рамкират и границите на романовото време. Ако началото на романа е подчертано епично (започва с вътрешен монолог размисъл на централния персонаж), то в „открития“ финал доминира лирическото начало – дълбокият и по-сдържан лиризъм, тъжната поетична интонация. Текстът на романа може да се възприема и като многогласие, и като авторски монолог, в който „чуждите гласове“ влизат като показатели на широтата и на диапазона на глава на повествователите. 

Борис Годунов

Най-значителното произведение на Пушкин от Михайловския период е знаменитата му драма в стихове „Борис Годунов“, която е замислена като „романтична трагедия“ и „народна драма“ в Шекспиров дух и е създадена върху архетипов сюжет от „Смутното време“. През 1826 г. новият император Николай I не разрешава отпечатването на драмата, но Пушкин отказва да внесе промени в текста. Творбата остава недооценена от тогавашната руска критика, която обвинява автора ѝ в липса на структурно „единство“ и „цялост“ на произведението, в „робска“ зависимост от Карамзиновата „История на руската държава“.

Жанровата маркировка затруднява дори Пушкин. В писмата си го нарича ту „романтична трагедия“, ту „народна драма“, ту „комедия за цар Борис и Гришка Отрепиев“, ту „летопис“, ту „драматическа повест“. Фактически „Борис Годунов“ е дръзко предизвикателство и рушение на драматургичните норми и кодификация на нова жанрова и структурна идентичност.

Семантичната конструкция на драмата израства върху художественото изследване на конкретна национално-историческа колиция, която има далеч по-мащабни и глобални философски и библейски проекции и чието тълкувание респектира с дълбокия историзъм и необикновена зрелост на Пушкиновото мислене върху съдбата на тираничната власт и трагиката на човешката екзистенция, върху сложната взаимовръзка между „съдбата човешка и съдбата народна“.

Две са централните фигури в Пушкиновата драма – Борис Годунов и Григорий Отрепиев и всеки от тях посвоему олицетворява „идеята за властта“ и мотивира смисловото поле на произведението. Пушкиновият Борис е сложен, противоречив и „поетизиран“ като художествен образ и като човешки характер, класически трагидиен герой. Много важен за неговото разбиране е психологическият лайтмотив – трагедията на съвестта и трагедията на възмездието. Той е носител на трагическата вина в Пушкиновата драма. Неговият главен антагонист, самозванецът Гришка Отрепиев (бивш монах, обявил се за „възкръсналия“ Димитрий) е романтичен герой на страстите, храбър, честолюбив и лекомислен авантюрист, който си играе със Съдбата. Ако Борис е подчертано многоличен, то вторият е повече диалогичен. Но всъщност и двамата са „герои на властта“, детеубийци и самозванци, узурпатори на престола, нещастни посвоему.

Поетиката на Борис Годунов е експеримантална, реформаторска и провокативна, пълно отрицание на общоприетия драматургичен канон. Пушкин съзнателно и категорично отхвърля всяка нормативност и всякакви предпоставени „правила“ в строежа на драматургичния текст и на самата драматургическа форма. Решителен е отказът му от класицистичния „закон“ за „трите единства“, а също и от петактното деление на драмата. Сюжетното действие тук се развива около седем години и с бързина се пренася около 15 най-различни места. Действието протича в Русия и Полша, като всяка сцена има своя фабула, участници, атмосфера, тоналност и декорация. Топосната схема е „накъсана“, гъвкава и открита.

Нарушена е „чистотата“ на жанровата матрица. Това е историческа трагедия, но в нея са включени чисто битови и фарсови елементи, сложена е контаминацията на трагичното и комичното, на поетичното и драматичното. Всеки епизод (сцена) е своеобразна микродрама, включена в общия сюжет. Драмата започва в Кремъл и завършва в Кремъл. Борис Годунов се появява в 4 сцена от началото на действието и умира в 4 сцена преди края на драмата. Гришка Отрепиев влиза в пета и излиза в пета открая. Принципът на симетрията ще се окаже универсален за Пушкиновата поетика не само в това произведение. Липсва строго персонифициран централен герой. Сравнително големият брой персонажи напомня на строежа на ренесансовата, а не на класицистичната драма.

Пушкин наслагва, съотнася и сменя множество равноправни гледни точки. Общото семантично пространство се формира от оптическите позиции на Годунов, Самозванеца, народа и т.н., като всяка от тях изразява определена социална, политическа или нравствена идея. Наблюдава се сложно смесване и съотнасяне на разнотипни „високи“ и „ниски“ стилови и езикови пластове, истинска стилистична полифония, а стихът на драмата е лаконичен, строг, сдържан, естествен и поетичен. От началото до края трагедията е пропита от истинска руска национална атмосфера, близка до духа на летописите и до народната поезия. До голяма степен това е „драма за четене“.

Новата ритмическа система на „Борис Годунов“ остава чужда на традиционния и нормативен шестостъпен ямбически стих на френската трагедия и възприема петостъпния неримуван (бял) ямбически размер, познат ни още от ренесансовата драма. 

Малките трагедии

Шедьовърът на Пушкиновата драматургия е цикълът „Малки трагедии“, съставен от четири драматически сцени: „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“ и „Пир по време на чума“. Тези миниатюри са написани за съвсем кратко време  само за две седмици, но са обмислени продължително. Сюжетната и хронотопна конструкция на цикъла е разнотипна и инвариантна в „Скъперникът рицар“ действието протича в средновековна Франция, в „Моцарт и Салиери“ – в Австрия в края на 18 век, в „Каменният гост“ – в ренесансова Испания, а в „Пир по време на чума“ – в Англия през 17 век. Жанрове: 1 – фаблио, 2 – моралите; 3 – мираклия; 4 – мистерия. Създадени върху познати и „вечни“ архетипови сюжети, това са своеобразни драми на страстите – героите им са ярки и изключителни личности, обзети от всеопоглъщащи и погубващи ги срещи. Незавършена и непечатана приживе остава драмата „Русалка“, един от най-загадъчните и най-сценичните драматургични текстове на Пушкин с митологичен сюжет, който по-късно провокира опитите за неговото „дописване“ и появата на няколко литературни нистификации.