Иван Вазов - Поезия

Още първото стихотворение в първата му стихосбирка е ярък манифест на разбирането за голямо обществено предназначение на поезията. Озаглавено „Новонагласената гусла“, то е истинска програма на неговата бъдеща творческа дейност. Подет от вълните на революционния кипеж, в навечерието на Априлското въстание и вдъхновен от излязлата по това време стихосбирка на Христо Ботев, поетът обръща поглед назад и с горчиво съжаление констатира, че зад себе си има само една безгрижна, егоисчина младост, затворила поезията му в тесните рамки на чисто интимните радости. На фона на робското му тегло досегашните му стихове изглеждат жалки. Без уговорки, той се отрича от цялото си досегашно творчество.

Ново начало в творчеството му слагат народната песен и възрожденските писатели, от една страна, великата руска литература, от друга. От тук нататък поезията му става НАРОДНА.

Първите му две стихосбирки са отражение на националноосвободителното движение – подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание. Вазов зове за борба на отмъщение, преживява страданията на сънародниците си и проклина тирана. Неговите мисли и чувства са верен тълкувател на народните желания и стремежи.

Наред с вярата в народа и в неговите революционни възможности, Вазов има още една опора – надеждата в помощта на Русия.

С „Епопея на забравените“ движението на епохата се концентрира в напрежението на няколко върховни момента, въплъщава се в няколко картини, които внушават дълбокия смисъл на отделните стъпала в нашето историческо развитие. Съзнанието за свой език и своя история, до което трябва да стигне една народност, за да стане нация; кървавият път на саможертвата, по който героите довеждат до съзнанието на масите идеите на революцията; бързото израстване на народите в дни на революционен подем.

Народът е главното действащо лице във великата драма на всяка борба – той е основен герой и в „Епопея на забравените“, макар и отделните стихотворения да носят имената на единаците. Големите личности, героите тук са взети тъкмо в техните взаимоотношения с масите, към които е обърнато всяко тяхно дело и слово. Ако в „Паисий“ народът е все още извън поетичната сцена, от която да се обръща към него атонския будител, а в „Раковски“ се явява само в ролята на „кумир“, в чието име действа героят, в „Левски“ и в „Каблешков“ той вече заобикаля плътно своя вожд, а в „Кочо“ и „Опълченците на Шипка“ излиза и на преден план, събрал в могъщата си гръд героизма на единаците.

Изворът на силата на тези герои не е толкова в самите тях, колкото в идеята, която те въплъщават, идея, възникнала от необходимостта от историческия момент. Физическа характеристика те нямат, нямат възраст, нито личен живот. Образ им дават техните дела, възрастта им се мери с възрастта на епохата, тяхното единствено битие е историята. Тук героите идват така, както ги е обезсмъртила историята, а не в истинския си, човешкия облик.

Стихията на Вазов е в големите обобщения. Смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, историята и вековете, народите и идеите – това са големите понятия, от които струи света на Вазов. Поетът работи с почти космически мащаби. Основно изразно средство са ХИПЕРБОЛИТЕ, редките сравнения загребват материал от най-славните страници на световната история – това носи ефектна романтична окраска. Многостъпен, неогранизиран в отделни строфи, с напластени рими, които не се връщат назад, той прилича на мощен поток, понесъл във вълните си напора на огромна енергия.

СЪЩНОСТТА на тези стихотворения е ВЪЗТОРГЪТ. По своя жанр те са типични оди. Героите се разкриват най-вече чрез възторженото отношение на автора към тях и дори големите обобщения излизат по-скоро от сърцето му. Това е прослава на великото и възвишеното, на обществения идеализъм и героизма, на великите синове на България и най-хубавите качества на българския народ.

В съвременността на Вазов са забравени идеите на великите предшественици. Българската буржоазия явно измени на техните завети. Разочарованието, изобличението става основен мотив във Вазовата лирика. В първото десетилетие след Освобождението тя добива определен КРИТИКО-РЕЛИСТИЧЕН характер. Патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват със студено егоистичния дух на западноевропейската външна политика. Отношението на капиталистическите държави към борбата на българския народ е достатъчно за поета да вникне в сърцевината на капиталистическия свят. Той вижда и пороците на новосъздадената буржоазна България. Пред свежия спомен за големите народни движения още по-ярко се откроява дребнавата егоистичност на новото буржоазно общество.

Най-силна социална окраска неговата поезия получава в края на 90-те години, когато самото обществено развитие особено рязко постави въпроса за масовото разорение на дребните собственици от града и селото. Мизерията на народа, селската неволя, станали основна тема в тогавашната българска литература, намират своето място в творчеството на Вазов. Той говори за ужасяващата мизерия на планинските села, горчиво се възмущава и нанася камшичен удар на съвестта на господстващите класи.

Колкото и да е чувствителен към несправедливостта, Вазов НЕ Е песимист. Неговият поглед към живота и към обществото е светъл, оптимистичен.

Дните на руско-турската освободителна война вдъхновяват поета за следващата му стихосбирка. Тя възпява войната като завършен на националноосвободителното дело, като осъществяване на заветните мечти на народа и изпълнение на великата мисия на Русия, като благородна борба в името на справедливостта и свободата, славянска солидарност. Основните чувства са възторг, радост, любов към великия руски народ, братска нежност.

Посвещава стихове и на избухналата сръбско-българска война. В нея вижда загиването на общите мечти на два народа, свързани със заветите на своето минало.

Особено силна е поетическата му чувствителност към живота на природата. Тази тема той пръв въвежда като самостоятелен обект на изображение и ѝ посвещава голям дял от творчеството си. Предпочитанията му са към планинските пейзажи. Най-често те носят дълбоко български характер.

Творческата му дейност продължава над 50 години. Неговият свят е чисто интимен. Тук е преди всичко любовта, спомените от младостта, картините на родния дом, размислите за живота и смъртта, за жизнения път, за труда на писателя, за песните, които ще остави.

Източник: Библиотека за ученика, 1963 г., Милена Цанева